Александра Дарийска :: "КАЛИАКРА ОТ КАРВУНА", исторически роман, автор

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

12.01.2011 22:57 - "КАЛИАКРА ОТ КАРВУНА", исторически роман, автор - Александра Дарийска

Автор: alexandradariiska1 Категория: Изкуство

Прочетен: 860 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 13.01.2011 21:11

Колкото и нежен да се показваше Александрий пред жените, за него те бяха просто плячка, улов, предложен му на красива, сребърна цариградска тепсия, с лимонче в устата и уханен дъх. Бе дързък и безцеремонен в преследването и се укротяваше едва, когато имаше някоя от тях. Обожаваше той техните крачка, нежните им ръчици, белите им шийки, росните им пазви, скрити от плътно закопчаните ленени ризи, копринени блузи, басмени рокли и тям подобни материи, до които само въображението можеше да достигне. Обичаше цялото това разнообразие и пиршество от плът, прикрито старателно от дрехите, които бяха на мода по онова време. Цялата тази дъхава, топла плът, свенливо скрита от очите, го вълнуваше и колкото по-умело бе прикрита, колкото по-срамежливо го стрелкаха женските очи изпод дългите мигли, толкова по-голямо бе предизвикателството и по-силно напираше желанието му. Мира не намираше. Въображението му сновеше отдолу нагоре по пристегнатите от сукмана снаги, под надиплените поли на градските госпожици и госпожи. Дъхът му се учестяваше, а сърцето му биеше до пръсване и Александрий се преобразяваше. Нервност обхващаше цялото му същество, разтреперваха се крайниците му, ноздрите му се разширяваха, остротата на погледа му се засилваше, езикът облизваше пресъхналите устни и… той се превръщаше във върколак.

Нахвърляше се пламенно върху жертвата си, която преди това жадно бе фиксирал и дебнал с гладен поглед и бе обработил с обичайните си похвати. Жената, хипнотизирана, почти не можеше да реагира и не усещаше как я поглъщат, парче по парче, а после изплюват костица по костица. На сутринта тя осъмваше оглозгана и щастлива, а Александрий победоносно се оттегляше, оставяйки й частица измамна надежда за после. "После", разбира се, нямаше. Върколакът от безпаметната нощ изчезваше безследно и на негово място се появяваше агнец, който се нуждаеше от помощ и разбиране повече от всеки друг на света. В най-лошия случай изчезваше и агнецът, както и всичко видимо от Александрий. Дори и да бе пълен провал някое неколкоминутно приключение с този тъй жаден за любов вълк, жената нито за миг не се чувстваше предадена, използвана или изиграна. Напротив. Дори и за миг да се промъкнеше съмнение в сърцето й, самолюбието й биваше възнаградено с изречение като това:

- Ти си красива. Много красива. Беше прекрасно. Не се тревожи. Направи ме щастлив, а и ти си щастлива, нали, зная!

След подобна откровеност, изказана толкова искрено и премерено, колкото и дива или недоверчива да бе, жертвата се чувстваше приласкана и обичана дори и за часто от мига откраднато време. А Александрий си тръгваше без угризения и изчезваше, разбира се. До следващия път, когато някоя жена успееше да развълнува закърнялото му сърце с прекалената си настойчивост, което често пъти подсказваше не толкова чист и тежък характер у жената, или с нежността си, а това рядко му се случваше. Именно от нежност обаче се нуждаеше този беден върколак: от споделена нежност. Или изчезваше завинаги, оставяйки след себе си горчивия вкус за една приютена нощ от безкрайната верига дълги и самотни нощи.

Такава бе печалната слава на самотника-върколак, на тъжния рицар, който не вярваше в любовта, понеже не знаеше какво е любов и никога не я бе срещал. Поне не за постоянно. Ако я бе срещал, то тя му бе донесла само огорчение и болка, досада и безразличие. Самият той не знаеше колко много любов носи у себе си, и колко силно може да обича. И понеже не знаеше, беше щастлив по-своему, в своя въображаем свят на приказни герои, осенени от мъдрост и способни на нечовешка саможертва, ако не към някоя жена, то поне към всички хора. Непрекъснатото търсене на единствената любов, от която толкова много се нуждаеше, и в която бе престанал да вярва, Александрий бе започнал да обича хората, всички и всичко. заради това и вършеше неща, чудновати и странни за самите хора. Любовта му към хората и към всичко, родено на, под и над земята, бе тъй силна, че често пъти от възторг пред истината, която бе открил за себе си, той вършеше изумителни, безсмислени на пръв поглед неща. Опиваше се от тях и хвърляше в смут свидетелите на своите странности. Колко много състрадание и нежност носеше тази самотна, авантюристична душа, която сама се бореше срещу жаждата си за приключения и силни усещания, понеже изпитваше невъобразима, убийствена вина от факта, че е именно такава, и в същото време, че не е способна да нарани никого, най-малко любимите си същества, за които трябваше да се грижи.

Точно такъв се яви Александрий в онзи момент пред двете девойки. Цялото му същество се излъчваше сякаш през очите му и през надвесената му, орлово-нападателна поза, която все още бе запазил - на жадно същество, копнеещо за физическа любов, понеже бе спряло да вярва в каквато и да било друга любов.

Нагоре