Постинг
13.01.2011 00:58 -
"МАРИЯ МАГДАЛЕНА И АНГЕЛЪТ", езотеричен роман, Александра Дарийска
Автор: alexandradariiska1
Категория: Изкуство
Прочетен: 1147 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 13.01.2011 21:47
Прочетен: 1147 Коментари: 1 Гласове:
2
Последна промяна: 13.01.2011 21:47
НЕПРИВЪРЗАНОСТ
Не зная откъде отново да започна разказа си, приятели мои, защото навсякъде, където се намирам, се случват чудеса и не зная дори дали има смисъл да ги споменавам, понеже отдавна тези чудеса са се превърнали в мой живот, в нещо естествено. Светът е пълен с интересни събития и хора, които са невидими само за онзи, който е напълно сляп духовно и не се интересува от нищо друго, освен от ядене, пиене, спане и физическа любов.
Толкова е скучен един подобен кръговрат от непрекъснато храносмилане, пиене и секс. Истинската ни същност изпитва отвращение от този непрекъснат кръговрат. Не можете да си представите колко болезнено е за най-съкровената част от човека да обитава цял живот едно единствено физическо тяло, на което да е роб и да е задължен да му осигурява храна, вода и покрив! Мъчително е, нима виждате някакъв смисъл във всичко това? Смисълът се крие другаде, по-високо, в духовните пространства над главата на човек.
Човекът, който все още не е намерил себе си и не е вкусил от хармонията, която дарява познанието за собствената личност, непрекъснато като че ли се намира в процес на търсене и проучване. Той никога не е удовлетворен. Все нещо търси, все нещо го предизвиква и той не може да излезе от коловоза, по който сам е избрал да кара своя влак. Любопитен е към всичко, опитва нови и нови неща, професии, свързва се лесно и лесно се разделя с приятели, любими… Няма покой за него.
Но веднъж намерил себе си, извървял тежкия изпитателен път, той открива прелестта на хармонията. Покоят, величествено разкриващ се пред укрепналата му душа, сякаш трае вечно.
Скъсал оковите със семейство, деца, родители и приятели, с фалшивите представи за себе си и с копнежа по любов, такъв човек се изправя чист, неопетнен и невинен, повторно роден.
Нежни на слуха му звуци, познати още от люлката – майчиният глас, гласа на баща му, гласове толкова обични и сладки, които са го карали да тръпне преди от нежност, сега не предизвикват реакция у него. Гласове, долитащи от един призрачен свят. Никаква привързаност, нито обида не го свързва с любимите същества. Те стават еднакви с всички останали човешки и животински същества. Гласовете им са еднакви с гласовете на всички останали.
Мечът, проповядван от Христос, който казва: “Дойдох с меч, за да отделя дете от майка, жена от мъж, любим от любима…” е точно този, чието острие разсича емоционалните окови между близки души, за да може всяка една от тях необезпокоена да извърви пътя към собственото си опознаване и да достигне духовно усъвършенстване. Иначе не би могла да го стори, ако първо не се освободи от любовните връзки, свързващи я с останалите души от нейната група.
Колкото по-напреднала е душата и по-стара, толкова по-осъзната е горната необходимост – нуждата от уединение със себе си. Докато за останалите души от групата едно подобно “разкъсване” на емоционалната енергийна връзка би довело до шок, до силна болка и страдание. До усещане за самотност, което от своя страна ще помогне на по-младата душа да направи крачка по трънливия път към себе си.
Колкото по-рано се отдели от групата напредналата душа, колкото по-рано преодолее обидата си от това, че не е разбрана и болката от осъзнаването на самотността, толкова по-добре за нея, за останалите души в групата и за всички останали души!
Аз, Мария Магдалена, мечтаех за времето, когато всички хора без изключение щяха да чувстват настроенията и мислите си от разстояние. Щяха да летят до мястото, където се намира някой, който има нужда от тяхната помощ. Мечтаех за времето, когато хората щяха да притежават способността само с пожелание и целенасочена мисъл да материализират храна за своите насъщни нужди и няма да има нито един гладен човек по земята. Нито пък щеше да има страх от глад, а това вече е победа на духа над условностите на материята.
Кой си ти и кои сме ние, кой си ти и кой съм аз…
Няма вече аз и няма ние, няма ти.
Единен потокът се носи надолу по течението, докато в океан-безбрежие се влее.
Докато бях облечена в земното си, човешко тяло, което избрах достатъчно красиво и привлекателно, че да нямам проблеми никъде, където ида, и най-малкото, да не се срамувам, докато ходя по улиците и посещавам разни общества, светове и страни, осъзнах, че този земен живот всъщност никак, ама никак не ми допада. Твърде повърхностен и скучен, той ми даваше възможност само да се порадвам за кратко време на споделената любов, след която отново се появяваха противоречията, неудовлетвореността и така познатата ми самота.
Божие създание ли бях, ангел, светлина или демон, дяволско изчадие? Бях от двете по малко, но дори и това вече нямаше абсолютно никакво значение.
Достатъчно свободна, за да полетя накъдето си поискам, и достатъчно окована от веригите на роднините и семейството - за да победя страха, лутах се между категоричното решение да изоставя всичко и да отида на място, където няма да намеря никого и никой няма да ме намери. Или да се влача, докато това празно съществувание ми омръзне до кръв. Всичко това много или малко се случи, след като изоставих ангела на собствената му съдба.
До скоро мислех, че всичко е толкова просто и пътят ми – ясен. Че трябва да обикалям манастирите, да правя снимки и да пиша книги, както и да издавам вестник. Сега всичко това ми опротивя. Твърде елементарно и познато ми се вижда, за да му отдам целия си съзнателен живот.
Естествено, бях се научила от тибетските и индийските йогийски системи да не се изпускам от поглед нито за миг. Не го сторих и сега. Непрекъснато се наблюдавах отстрани, все едно бях частен детектив, на когото са заплатили сериозна сума, за да си свърши перфектно работата. Следях всяко свое най-малко движенийце, предугаждах мислите си и ги възпирах навреме, ако бяха много противни. Превърнах живота си в непрекъснато самоизтезание.
Едва ли някога щеше да се роди по-жесток палач и инквизитор на душата ми, освен мен самата. Нямах и секунда покой, непрекъснато съзерцавах и медитирах. Понякога до степен на пълно затъпяване.
Един ден се събудих и вече не ми бе тежко, не изпитвах предишната вина, нито усещах тежестта на материалното си тяло. Ала все още бях тук, все още се намирах някъде. Все още бях нещо. А от това нямаше измъкване.
Не желаех да бъда мъж или жена. Формите на тялото ми ме смущаваха, особено ако наоколо имаше друго човешко същество, достатъчно несъвършено, че да ме накара да се чувствам неудобно. Собствената ми плът ме караше да се чувствам неудобно.
Това положение ме довеждаше до безмерно страдание. Нещастна бях до мозъка на костите си. В същото време знаех добре, че всичко това е една огромна глупост. Илюзия. Тогава…
Тогава пожелах да не усещам вече тялото си, да не ме е срам от него, или от това, което някой друг би си помислил при вида на несъвършените ми гърди.
Несъвършените ми гърди никога не са ми били от полза за каквото и да било. Нито да ми служат за украшение, нито да предизвикват кой знае каква възбуда у мъжете при недоносения им вид. Не ми послужиха дори и за да подхраня с кърма единственото си дете – просто отказаха да дават мляко още на третия ден и… се оказаха напълно негодни за майчинство, напълно излишни. Караха ме само да се чувствам неловко в присъствието на други хора.
Отраснах със сутиен и подплънки. Както бебето има нужда от мляко, а тревата – от вода, аз – сутрин, обед и вечер ходех с моите сутиени с подплънки. Не можех да си поемам дъх от тях, получих бучки в гърдите от непрекъснатото носене. Така и не спрях да ги употребявам. Бучките се превърнаха в буци, а буците в рак.
Докато един ден не разбрах, че от това нямам нужда. Всичко бе илюзия на формите. Илюзия на формите в човешкия мозък, подчинен на тези форми и не отиващ по-далеч от една най-обикновена форма.
Всичко на Земята и в цялата Вселена бе най-обикновена игра на форми, лишена от суета. И всеки един недъг бе избран от Господарите на кармата или от самата душа, за да бъде превъзмогната определена слабост в тази душа, за да се научи тя да бъде силна точно там. В моя случай – да бъде силна в самотата, за да може да прояви своето най-висше начало.
Лишена от гърди, едно от най-привлекателните достойнства на жената от вечни времена; лишена от възможността да изпитам истинска любов, ако не за постоянно, то поне за известно време; дарена от Бог със способността да се самонаказвам изключително жестоко на психическа основа и по този начин да пречиствам душата си, без да ми се налага да изтърпявам болезнени физически страдания; надарена от висшата сила да познавам несъвършенството и съвършенството на своята земна личност и на безсмъртната си Атма – аз вървях стъпка по стъпка през дългия си земен живот.
Когато по-късно го разгледах отгоре, от позицията на Космоса, с параметрите на същество, отделено от грубия физичен свят, видях колко кратък и нищожен е целият този толкова важен, мой, земен живот.
Истината се концентрираше в едно единствено желание – и това бе същността на цялото ми дългогодишно земно съществувание – да донеса на хората нови знания, да им помогна да развият своето съзнание! Земята отиваше към гибел и цивилизацията в този й вид бе абсолютно и тотално обречена!
А с мен се бореше злото. На всякакви нива, каквито може да си представите. Появи се под формата на съмнение спрямо моята най-висша цел или задача – жертвата, спасението, отдаването на себе си в името на човечеството.
Злото ме нападна точно в тази точка, уж най-силната и непоколебима от всичко.
Започна първо да ме атакува с жаждата ми по моята сродна душа. Толкова силна бе волята ми да я срещна, че най-сетне това се случи – срещнах ангела и се влюбих на секундата, до дъно, ала след това злото ми отне любовта. Отне ми единственото, което имах. Превърна ме в развалина. Не знаех коя планета обитавам – Земята, Деса или Сириус.
Толкова безразлично ми беше всичко. Имаше значение само вярата ми – мъничка, като синапено зрънце.
Лягах призори и се събуждах привечер, времето вече нямаше власт над мен.
Градът, в който живеех, виждах като помийна яма. Дори домът ми изглеждаше чужд, чувствах са така, все едно бях на квартира, все едно бях без дом. Семейството ми – майка ми, баща ми, децата ми, дори и съпругът ми, който бе надалеч за известно време – ми се струваха непознати и чужди, сякаш никога не съм ги познавала и никога нищо не ни е свързвало.
Кои бяха тези хора?! Мои родители? Мой съпруг? Дъщеря? Какво общо имаше между нас, след като всеки ден преживявахме взаимни обиди и десетки разриви? Дори и да бях физически създадена от родителите си, моята съкровена същност им бе непозната и неразбираема – любовта на моя живот – моето дълбоко същество, Атма им бе абсолютно чуждо и дори ги плашеше, отвращаваше ги. С тези хора в началото ме свързваше физическото родство, емоционалното родство, но духовно ние всъщност никога не сме имали, защото ако действително някога сме били толкова близки едни на други, ако сме се обичали до дъното на душата си, духовната връзка между нас никога нямаше да прекъсне. А тя прекъсна.
От този миг се усетих свободна, освободена от всякакви догми и предразсъдъци, налагани ми от хората около мен, моето семейство. Претенциите им спрямо моето същество или някаква си там личност на име Мария Магдалена, ревността им, завистта, дребнавите изказвания ми се струваха толкова смешни и безпочвени от мига, в който се освободих от роднинските и семейните си връзки вътрешно.
Хората могат да имат претенции към личността, която носи името Петър, Никола, Стояна или някое друго име, но никой не може да познае съществото, скрито в теб, което вече не е личност, а най-ценното, останало от теб – най-дълбоката ти същност, душата, твоята светлина.
Същото изпитвах към своя съпруг и дъщеря. Чужди ми бяха претенциите им за обич, любов и внимание. Не можех вече да им дам това, защото се бях превърнала в нещо съвсем различно, а ръцете им протегнати към мен, ме гнусяха, приличаха на сиви, гъвкави окови-змии, които се стремяха към душата ми, за да я докопат и отровят.
Човешката любов е абсолютно несъвършена, макар и чрез нея хората да се учат на саможертва. Точно, когато се довериш на някого и си се предал в ръцете му с цялото си същество, мислиш си, че той те разбира и усеща същността ти, както ти неговата – и той прави нещо, което те хвърля в светкавична изненада и недоумение. Все едно този човек никога не те е познавал и никога не е казвал колко много те обича. Така постъпват с нас най-близките ни. Така постъпва всеки, който все още живее в заслепение и невежество, не разбира къде е истинската любов и къде трябва да я търси.
Да обичаме ближните си като души, въплътени в този свят всеки със своята си индивидуалност, слабости и добродетели. Не и да се вкопчваме в тях, защото това вече не е искрена обич, а човекоядство, канибализъм. За съжаление, съвременното човечество все още живее с мирогледа на човекоизяждането и не познава истинската любов.
Истинската любов се появява в редки моменти, когато някой се жертва за някого или за нещо.
Истинската любов се появява и на онези места, където някой е получил разбиране за нещо или някого, а не е действал първосигнално, подтикван от злоба и завист, или пък ревност. Така се спасява любовта. Ако не правим това, ние се превръщаме в гладни духове, които обикалят останалите и черпят от тях енергия, след което се чувстват още по-зле и по този начин се обричаме на вечен кръговрат от земно раждане, земен живот и последващо прераждане.
По този начин, ако не превъзмогнем своята слаба външна личност и не проявим сила и героизъм да не се поддадем на изяждащата ревност, на обидата, на склонността си да линчуваме всичко, което не разбираме, ние падаме още по-ниско и ще ни се наложи следващия път, когато се изправим, да изкачим двойно повече стъпала, включително и онова, на което вече сме били.
Слаби сме и ни е трудно сами да извървим пътя до себе си. Този път е доста трънлив, пълен е с множество саможертви, с множество потискания и разпъвания на егото. Затова и не можем да се преборим със злото в нас. Нахвърляме се върху най-близките си като върколаци, предаваме се на желанието да обиждаме, да нападаме, заклеймяваме и рушим.
Какво са ни виновни другите, че ние не можем да се справим с нас самите? Защо са длъжни те да стоят търпеливо и непрекъснато да ни прощават, когато изпаднем в “гладното” си състояние и се нахвърлим да пием кръвта им, тоест, жизнената им енергия?
Ако те ни изоставят, ще останем сами и ще започнем да се нахвърляме върху всичко, което ни дразни. Върху минувачите навън, върху съседката, повишила тон. Върху бездомните кучета, които не знайно защо все повече ни дразнят. Върху клошарите, които събират нещо от боклука и не знайно защо все повече ни възмущават и плашат.
Ето как идва на земята царството на Страха, на злобата, ненавистта и омразата. И всичко това, защото сме толкова слаби, за да се обърнем към себе си и да потърсим онази безценна скъпоценност, скрита дълбоко в нас...
За много голяма част от човечеството пътят към Скритата скъпоценност вече е открит и те бавно, неуверено пристъпват по него. От време на време изскачат настрани, втурват се в заблудени пътечки и заживяват предишния си живот на вампири и върколаци, но веднъж тръгнали по свещения Път, който един ден благополучно ще ги отведе в Пещерата със Скъпоценността, те чувстват погнуса от предишната си личност.
Преобразено, макар и да усеща колко дълъг и труден е новият път, но знаейки че е единственият, защото е негов, човешкото същество вижда далеч напред Светлината, която го тегли като магнит. Върви към нея, пристъпва бавно и тежко, понякога несигурно, но не се отклонява от избраната посока.
Другият е левият път, но там дебнат Мракът и злото, а новото същество, веднъж стъпило на пътя на светлината, усеща прилив на незнайни, мощни сили в себе си и всяка мисъл да свърне наляво, му се струва страшна.
Съществуването като гладен дух не е никак привлекателно. Животът на такъв дух е външно изпълен със смисъл, но вътрешно няма никой – има само някой, който не може да живее самостоятелно, а изпитва непрекъсната нужда да се храни с енергията на другите. Така никога не му остава време да работи върху себе си и да се наслаждава на радостта, че се намира тук, сега и е точно такъв, какъвто иска да бъде. Дори мисълта за това го хвърля в паника. Човекът може да е много добър, да е уважаван, да е грижовна майка или добър съпруг, да има хубава професия и сигурна работа, тоест всичко от светска гледна точка да му е наред. Но неговият вътрешен живот липсва, защото най-скъпото му същество, неговата скъпоценност е заровена много дълбоко и той/тя дори не знае това.
Животът на такъв човек е насочен навън, към света, а енергията и усилията се хвърлят в запазване на подобно положение. Ето защо личност, която не води вътрешен духовен живот, ако изгуби някое от своите притежания - понеже си мисли, че може да притежава – изживява загубата изключително тежко. Такава личност се бои от хора, които няма какво да губят, понеже се чувства застрашена, усещайки бездънната пропаст в душата им. Да, за него хората, преживели илюзията, че са собственици на нещо, на каквото и да било, представляват заплаха, понеже самото им присъствие поставя под съмнение реалността на неговите притежания и стойността на подобен начин на мислене.
Изгубвайки работата си или нещо друго, такъв човек страда изключително много, понеже цял живот се е окопавал и заобикалял с материални притежания или с фалшива сигурност, която ако бъде разклатена, сериозно може да доведе до самоубийство. А може да доведе и до престъпление, само и само да бъде запазена.
Тук, разбира се, споменавам само двете крайности, които ежедневно се случват по света. По-голямата част от човечеството едва ли ще посегне на живота си или на живота на други хора, за да запази материалните си притежания.
По-скоро би се вкопчила с двойна сила в онова, което й е останало. Ако изгуби и него, ще се вкопчи в най-малкото, което има, докато най-накрая не се вкопчи в самото си съществувание, в своя живот. Ако и това й бъде отнето, а не настъпи някаква дълбока, духовна трансформация, тази личност може наистина да се превърне в гладен дух, и да продължава да посещава в безтелесно състояние местата, където приживе се е подвизавала – своята къща, кола, работа, бизнес, семейство, любими същества.
Здраво свързана със земните си притежания или дори с една единствена земна амбиция, но достатъчно силна, за да я държи привързана към земята, тази душа може да се скита заблудена дълги години, дори векове, докато нещо не се случи и тя не бъде освободена. Или ако законът на кармата не се завърти така, че да я помете и тласне в едно следващо прераждане, където ще получи нов шанс да се самоизрази.
Ще й бъде много трудно, понеже мощта на предишните връзки с нейните притежания ще са много силни все още, но в момента, в който душата вижда своя бъдещ живот, тя осъзнава своята най-дълбока същност и може да пожелае да се освободи. Да се осъществи. Раждайки се, може да пази подсъзнателно спомена за своята най-дълбока същност и в новия си живот да го следва опипом, но с вътрешно убеждение.
Доста такива души, силно материални в предишен живот, които са притежавали собственост, били са силно привързани към нея и към всичко земно, избират в следващ живот, или по-точно, получават шанс да изберат в следващ живот това да не е така, раждайки се като клошари, просяци или просто като хора, лишени от богатство. По този начин на душата се дава възможност да преодолее силната привързаност към материалното, било то богатство, имоти, семеен уют или притежаване на любимия човек.
Навред около нас летят крилати същества и лазят пълзящи твари, летят мушици, комари, бръмбарчета, прилепчета, лястовици, врабчета, гларуси, врани, свраки...
По земята ходят мравки, скакалци, гъсеници, паяци висят от ъглите на вашите стаи, червейчета лазят в земята и над нея - гъмжи от живот навсякъде около вас. Само трябва да го видите!
Стотици хиляди форми на живот, приютили в себе си стотици хиляди души, обикалят навсякъде около нас, над главите ни, край краката ни. Само внимавайте да не ги настъпите!
Трябва да се уважава всеки живот, дори и този на червейчетата.
Освен това никога не забравяйте, че докато седите, спите или ходите, някъде край вас също ходят и са заети със своите ежедневни дейности разни буболечки и мравки.
Не зная откъде отново да започна разказа си, приятели мои, защото навсякъде, където се намирам, се случват чудеса и не зная дори дали има смисъл да ги споменавам, понеже отдавна тези чудеса са се превърнали в мой живот, в нещо естествено. Светът е пълен с интересни събития и хора, които са невидими само за онзи, който е напълно сляп духовно и не се интересува от нищо друго, освен от ядене, пиене, спане и физическа любов.
Толкова е скучен един подобен кръговрат от непрекъснато храносмилане, пиене и секс. Истинската ни същност изпитва отвращение от този непрекъснат кръговрат. Не можете да си представите колко болезнено е за най-съкровената част от човека да обитава цял живот едно единствено физическо тяло, на което да е роб и да е задължен да му осигурява храна, вода и покрив! Мъчително е, нима виждате някакъв смисъл във всичко това? Смисълът се крие другаде, по-високо, в духовните пространства над главата на човек.
Човекът, който все още не е намерил себе си и не е вкусил от хармонията, която дарява познанието за собствената личност, непрекъснато като че ли се намира в процес на търсене и проучване. Той никога не е удовлетворен. Все нещо търси, все нещо го предизвиква и той не може да излезе от коловоза, по който сам е избрал да кара своя влак. Любопитен е към всичко, опитва нови и нови неща, професии, свързва се лесно и лесно се разделя с приятели, любими… Няма покой за него.
Но веднъж намерил себе си, извървял тежкия изпитателен път, той открива прелестта на хармонията. Покоят, величествено разкриващ се пред укрепналата му душа, сякаш трае вечно.
Скъсал оковите със семейство, деца, родители и приятели, с фалшивите представи за себе си и с копнежа по любов, такъв човек се изправя чист, неопетнен и невинен, повторно роден.
Нежни на слуха му звуци, познати още от люлката – майчиният глас, гласа на баща му, гласове толкова обични и сладки, които са го карали да тръпне преди от нежност, сега не предизвикват реакция у него. Гласове, долитащи от един призрачен свят. Никаква привързаност, нито обида не го свързва с любимите същества. Те стават еднакви с всички останали човешки и животински същества. Гласовете им са еднакви с гласовете на всички останали.
Мечът, проповядван от Христос, който казва: “Дойдох с меч, за да отделя дете от майка, жена от мъж, любим от любима…” е точно този, чието острие разсича емоционалните окови между близки души, за да може всяка една от тях необезпокоена да извърви пътя към собственото си опознаване и да достигне духовно усъвършенстване. Иначе не би могла да го стори, ако първо не се освободи от любовните връзки, свързващи я с останалите души от нейната група.
Колкото по-напреднала е душата и по-стара, толкова по-осъзната е горната необходимост – нуждата от уединение със себе си. Докато за останалите души от групата едно подобно “разкъсване” на емоционалната енергийна връзка би довело до шок, до силна болка и страдание. До усещане за самотност, което от своя страна ще помогне на по-младата душа да направи крачка по трънливия път към себе си.
Колкото по-рано се отдели от групата напредналата душа, колкото по-рано преодолее обидата си от това, че не е разбрана и болката от осъзнаването на самотността, толкова по-добре за нея, за останалите души в групата и за всички останали души!
Аз, Мария Магдалена, мечтаех за времето, когато всички хора без изключение щяха да чувстват настроенията и мислите си от разстояние. Щяха да летят до мястото, където се намира някой, който има нужда от тяхната помощ. Мечтаех за времето, когато хората щяха да притежават способността само с пожелание и целенасочена мисъл да материализират храна за своите насъщни нужди и няма да има нито един гладен човек по земята. Нито пък щеше да има страх от глад, а това вече е победа на духа над условностите на материята.
Кой си ти и кои сме ние, кой си ти и кой съм аз…
Няма вече аз и няма ние, няма ти.
Единен потокът се носи надолу по течението, докато в океан-безбрежие се влее.
Докато бях облечена в земното си, човешко тяло, което избрах достатъчно красиво и привлекателно, че да нямам проблеми никъде, където ида, и най-малкото, да не се срамувам, докато ходя по улиците и посещавам разни общества, светове и страни, осъзнах, че този земен живот всъщност никак, ама никак не ми допада. Твърде повърхностен и скучен, той ми даваше възможност само да се порадвам за кратко време на споделената любов, след която отново се появяваха противоречията, неудовлетвореността и така познатата ми самота.
Божие създание ли бях, ангел, светлина или демон, дяволско изчадие? Бях от двете по малко, но дори и това вече нямаше абсолютно никакво значение.
Достатъчно свободна, за да полетя накъдето си поискам, и достатъчно окована от веригите на роднините и семейството - за да победя страха, лутах се между категоричното решение да изоставя всичко и да отида на място, където няма да намеря никого и никой няма да ме намери. Или да се влача, докато това празно съществувание ми омръзне до кръв. Всичко това много или малко се случи, след като изоставих ангела на собствената му съдба.
До скоро мислех, че всичко е толкова просто и пътят ми – ясен. Че трябва да обикалям манастирите, да правя снимки и да пиша книги, както и да издавам вестник. Сега всичко това ми опротивя. Твърде елементарно и познато ми се вижда, за да му отдам целия си съзнателен живот.
Естествено, бях се научила от тибетските и индийските йогийски системи да не се изпускам от поглед нито за миг. Не го сторих и сега. Непрекъснато се наблюдавах отстрани, все едно бях частен детектив, на когото са заплатили сериозна сума, за да си свърши перфектно работата. Следях всяко свое най-малко движенийце, предугаждах мислите си и ги възпирах навреме, ако бяха много противни. Превърнах живота си в непрекъснато самоизтезание.
Едва ли някога щеше да се роди по-жесток палач и инквизитор на душата ми, освен мен самата. Нямах и секунда покой, непрекъснато съзерцавах и медитирах. Понякога до степен на пълно затъпяване.
Един ден се събудих и вече не ми бе тежко, не изпитвах предишната вина, нито усещах тежестта на материалното си тяло. Ала все още бях тук, все още се намирах някъде. Все още бях нещо. А от това нямаше измъкване.
Не желаех да бъда мъж или жена. Формите на тялото ми ме смущаваха, особено ако наоколо имаше друго човешко същество, достатъчно несъвършено, че да ме накара да се чувствам неудобно. Собствената ми плът ме караше да се чувствам неудобно.
Това положение ме довеждаше до безмерно страдание. Нещастна бях до мозъка на костите си. В същото време знаех добре, че всичко това е една огромна глупост. Илюзия. Тогава…
Тогава пожелах да не усещам вече тялото си, да не ме е срам от него, или от това, което някой друг би си помислил при вида на несъвършените ми гърди.
Несъвършените ми гърди никога не са ми били от полза за каквото и да било. Нито да ми служат за украшение, нито да предизвикват кой знае каква възбуда у мъжете при недоносения им вид. Не ми послужиха дори и за да подхраня с кърма единственото си дете – просто отказаха да дават мляко още на третия ден и… се оказаха напълно негодни за майчинство, напълно излишни. Караха ме само да се чувствам неловко в присъствието на други хора.
Отраснах със сутиен и подплънки. Както бебето има нужда от мляко, а тревата – от вода, аз – сутрин, обед и вечер ходех с моите сутиени с подплънки. Не можех да си поемам дъх от тях, получих бучки в гърдите от непрекъснатото носене. Така и не спрях да ги употребявам. Бучките се превърнаха в буци, а буците в рак.
Докато един ден не разбрах, че от това нямам нужда. Всичко бе илюзия на формите. Илюзия на формите в човешкия мозък, подчинен на тези форми и не отиващ по-далеч от една най-обикновена форма.
Всичко на Земята и в цялата Вселена бе най-обикновена игра на форми, лишена от суета. И всеки един недъг бе избран от Господарите на кармата или от самата душа, за да бъде превъзмогната определена слабост в тази душа, за да се научи тя да бъде силна точно там. В моя случай – да бъде силна в самотата, за да може да прояви своето най-висше начало.
Лишена от гърди, едно от най-привлекателните достойнства на жената от вечни времена; лишена от възможността да изпитам истинска любов, ако не за постоянно, то поне за известно време; дарена от Бог със способността да се самонаказвам изключително жестоко на психическа основа и по този начин да пречиствам душата си, без да ми се налага да изтърпявам болезнени физически страдания; надарена от висшата сила да познавам несъвършенството и съвършенството на своята земна личност и на безсмъртната си Атма – аз вървях стъпка по стъпка през дългия си земен живот.
Когато по-късно го разгледах отгоре, от позицията на Космоса, с параметрите на същество, отделено от грубия физичен свят, видях колко кратък и нищожен е целият този толкова важен, мой, земен живот.
Истината се концентрираше в едно единствено желание – и това бе същността на цялото ми дългогодишно земно съществувание – да донеса на хората нови знания, да им помогна да развият своето съзнание! Земята отиваше към гибел и цивилизацията в този й вид бе абсолютно и тотално обречена!
А с мен се бореше злото. На всякакви нива, каквито може да си представите. Появи се под формата на съмнение спрямо моята най-висша цел или задача – жертвата, спасението, отдаването на себе си в името на човечеството.
Злото ме нападна точно в тази точка, уж най-силната и непоколебима от всичко.
Започна първо да ме атакува с жаждата ми по моята сродна душа. Толкова силна бе волята ми да я срещна, че най-сетне това се случи – срещнах ангела и се влюбих на секундата, до дъно, ала след това злото ми отне любовта. Отне ми единственото, което имах. Превърна ме в развалина. Не знаех коя планета обитавам – Земята, Деса или Сириус.
Толкова безразлично ми беше всичко. Имаше значение само вярата ми – мъничка, като синапено зрънце.
Лягах призори и се събуждах привечер, времето вече нямаше власт над мен.
Градът, в който живеех, виждах като помийна яма. Дори домът ми изглеждаше чужд, чувствах са така, все едно бях на квартира, все едно бях без дом. Семейството ми – майка ми, баща ми, децата ми, дори и съпругът ми, който бе надалеч за известно време – ми се струваха непознати и чужди, сякаш никога не съм ги познавала и никога нищо не ни е свързвало.
Кои бяха тези хора?! Мои родители? Мой съпруг? Дъщеря? Какво общо имаше между нас, след като всеки ден преживявахме взаимни обиди и десетки разриви? Дори и да бях физически създадена от родителите си, моята съкровена същност им бе непозната и неразбираема – любовта на моя живот – моето дълбоко същество, Атма им бе абсолютно чуждо и дори ги плашеше, отвращаваше ги. С тези хора в началото ме свързваше физическото родство, емоционалното родство, но духовно ние всъщност никога не сме имали, защото ако действително някога сме били толкова близки едни на други, ако сме се обичали до дъното на душата си, духовната връзка между нас никога нямаше да прекъсне. А тя прекъсна.
От този миг се усетих свободна, освободена от всякакви догми и предразсъдъци, налагани ми от хората около мен, моето семейство. Претенциите им спрямо моето същество или някаква си там личност на име Мария Магдалена, ревността им, завистта, дребнавите изказвания ми се струваха толкова смешни и безпочвени от мига, в който се освободих от роднинските и семейните си връзки вътрешно.
Хората могат да имат претенции към личността, която носи името Петър, Никола, Стояна или някое друго име, но никой не може да познае съществото, скрито в теб, което вече не е личност, а най-ценното, останало от теб – най-дълбоката ти същност, душата, твоята светлина.
Същото изпитвах към своя съпруг и дъщеря. Чужди ми бяха претенциите им за обич, любов и внимание. Не можех вече да им дам това, защото се бях превърнала в нещо съвсем различно, а ръцете им протегнати към мен, ме гнусяха, приличаха на сиви, гъвкави окови-змии, които се стремяха към душата ми, за да я докопат и отровят.
Човешката любов е абсолютно несъвършена, макар и чрез нея хората да се учат на саможертва. Точно, когато се довериш на някого и си се предал в ръцете му с цялото си същество, мислиш си, че той те разбира и усеща същността ти, както ти неговата – и той прави нещо, което те хвърля в светкавична изненада и недоумение. Все едно този човек никога не те е познавал и никога не е казвал колко много те обича. Така постъпват с нас най-близките ни. Така постъпва всеки, който все още живее в заслепение и невежество, не разбира къде е истинската любов и къде трябва да я търси.
Да обичаме ближните си като души, въплътени в този свят всеки със своята си индивидуалност, слабости и добродетели. Не и да се вкопчваме в тях, защото това вече не е искрена обич, а човекоядство, канибализъм. За съжаление, съвременното човечество все още живее с мирогледа на човекоизяждането и не познава истинската любов.
Истинската любов се появява в редки моменти, когато някой се жертва за някого или за нещо.
Истинската любов се появява и на онези места, където някой е получил разбиране за нещо или някого, а не е действал първосигнално, подтикван от злоба и завист, или пък ревност. Така се спасява любовта. Ако не правим това, ние се превръщаме в гладни духове, които обикалят останалите и черпят от тях енергия, след което се чувстват още по-зле и по този начин се обричаме на вечен кръговрат от земно раждане, земен живот и последващо прераждане.
По този начин, ако не превъзмогнем своята слаба външна личност и не проявим сила и героизъм да не се поддадем на изяждащата ревност, на обидата, на склонността си да линчуваме всичко, което не разбираме, ние падаме още по-ниско и ще ни се наложи следващия път, когато се изправим, да изкачим двойно повече стъпала, включително и онова, на което вече сме били.
Слаби сме и ни е трудно сами да извървим пътя до себе си. Този път е доста трънлив, пълен е с множество саможертви, с множество потискания и разпъвания на егото. Затова и не можем да се преборим със злото в нас. Нахвърляме се върху най-близките си като върколаци, предаваме се на желанието да обиждаме, да нападаме, заклеймяваме и рушим.
Какво са ни виновни другите, че ние не можем да се справим с нас самите? Защо са длъжни те да стоят търпеливо и непрекъснато да ни прощават, когато изпаднем в “гладното” си състояние и се нахвърлим да пием кръвта им, тоест, жизнената им енергия?
Ако те ни изоставят, ще останем сами и ще започнем да се нахвърляме върху всичко, което ни дразни. Върху минувачите навън, върху съседката, повишила тон. Върху бездомните кучета, които не знайно защо все повече ни дразнят. Върху клошарите, които събират нещо от боклука и не знайно защо все повече ни възмущават и плашат.
Ето как идва на земята царството на Страха, на злобата, ненавистта и омразата. И всичко това, защото сме толкова слаби, за да се обърнем към себе си и да потърсим онази безценна скъпоценност, скрита дълбоко в нас...
За много голяма част от човечеството пътят към Скритата скъпоценност вече е открит и те бавно, неуверено пристъпват по него. От време на време изскачат настрани, втурват се в заблудени пътечки и заживяват предишния си живот на вампири и върколаци, но веднъж тръгнали по свещения Път, който един ден благополучно ще ги отведе в Пещерата със Скъпоценността, те чувстват погнуса от предишната си личност.
Преобразено, макар и да усеща колко дълъг и труден е новият път, но знаейки че е единственият, защото е негов, човешкото същество вижда далеч напред Светлината, която го тегли като магнит. Върви към нея, пристъпва бавно и тежко, понякога несигурно, но не се отклонява от избраната посока.
Другият е левият път, но там дебнат Мракът и злото, а новото същество, веднъж стъпило на пътя на светлината, усеща прилив на незнайни, мощни сили в себе си и всяка мисъл да свърне наляво, му се струва страшна.
Съществуването като гладен дух не е никак привлекателно. Животът на такъв дух е външно изпълен със смисъл, но вътрешно няма никой – има само някой, който не може да живее самостоятелно, а изпитва непрекъсната нужда да се храни с енергията на другите. Така никога не му остава време да работи върху себе си и да се наслаждава на радостта, че се намира тук, сега и е точно такъв, какъвто иска да бъде. Дори мисълта за това го хвърля в паника. Човекът може да е много добър, да е уважаван, да е грижовна майка или добър съпруг, да има хубава професия и сигурна работа, тоест всичко от светска гледна точка да му е наред. Но неговият вътрешен живот липсва, защото най-скъпото му същество, неговата скъпоценност е заровена много дълбоко и той/тя дори не знае това.
Животът на такъв човек е насочен навън, към света, а енергията и усилията се хвърлят в запазване на подобно положение. Ето защо личност, която не води вътрешен духовен живот, ако изгуби някое от своите притежания - понеже си мисли, че може да притежава – изживява загубата изключително тежко. Такава личност се бои от хора, които няма какво да губят, понеже се чувства застрашена, усещайки бездънната пропаст в душата им. Да, за него хората, преживели илюзията, че са собственици на нещо, на каквото и да било, представляват заплаха, понеже самото им присъствие поставя под съмнение реалността на неговите притежания и стойността на подобен начин на мислене.
Изгубвайки работата си или нещо друго, такъв човек страда изключително много, понеже цял живот се е окопавал и заобикалял с материални притежания или с фалшива сигурност, която ако бъде разклатена, сериозно може да доведе до самоубийство. А може да доведе и до престъпление, само и само да бъде запазена.
Тук, разбира се, споменавам само двете крайности, които ежедневно се случват по света. По-голямата част от човечеството едва ли ще посегне на живота си или на живота на други хора, за да запази материалните си притежания.
По-скоро би се вкопчила с двойна сила в онова, което й е останало. Ако изгуби и него, ще се вкопчи в най-малкото, което има, докато най-накрая не се вкопчи в самото си съществувание, в своя живот. Ако и това й бъде отнето, а не настъпи някаква дълбока, духовна трансформация, тази личност може наистина да се превърне в гладен дух, и да продължава да посещава в безтелесно състояние местата, където приживе се е подвизавала – своята къща, кола, работа, бизнес, семейство, любими същества.
Здраво свързана със земните си притежания или дори с една единствена земна амбиция, но достатъчно силна, за да я държи привързана към земята, тази душа може да се скита заблудена дълги години, дори векове, докато нещо не се случи и тя не бъде освободена. Или ако законът на кармата не се завърти така, че да я помете и тласне в едно следващо прераждане, където ще получи нов шанс да се самоизрази.
Ще й бъде много трудно, понеже мощта на предишните връзки с нейните притежания ще са много силни все още, но в момента, в който душата вижда своя бъдещ живот, тя осъзнава своята най-дълбока същност и може да пожелае да се освободи. Да се осъществи. Раждайки се, може да пази подсъзнателно спомена за своята най-дълбока същност и в новия си живот да го следва опипом, но с вътрешно убеждение.
Доста такива души, силно материални в предишен живот, които са притежавали собственост, били са силно привързани към нея и към всичко земно, избират в следващ живот, или по-точно, получават шанс да изберат в следващ живот това да не е така, раждайки се като клошари, просяци или просто като хора, лишени от богатство. По този начин на душата се дава възможност да преодолее силната привързаност към материалното, било то богатство, имоти, семеен уют или притежаване на любимия човек.
Навред около нас летят крилати същества и лазят пълзящи твари, летят мушици, комари, бръмбарчета, прилепчета, лястовици, врабчета, гларуси, врани, свраки...
По земята ходят мравки, скакалци, гъсеници, паяци висят от ъглите на вашите стаи, червейчета лазят в земята и над нея - гъмжи от живот навсякъде около вас. Само трябва да го видите!
Стотици хиляди форми на живот, приютили в себе си стотици хиляди души, обикалят навсякъде около нас, над главите ни, край краката ни. Само внимавайте да не ги настъпите!
Трябва да се уважава всеки живот, дори и този на червейчетата.
Освен това никога не забравяйте, че докато седите, спите или ходите, някъде край вас също ходят и са заети със своите ежедневни дейности разни буболечки и мравки.
Секретни древни Български архиви от пред...
laval и bezistena по следите и неизтрива...
666 – тайните на числото на Дявола, Апок...
laval и bezistena по следите и неизтрива...
666 – тайните на числото на Дявола, Апок...
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 97
