Чорбаджи Илия вдигна тежка сватба, сватба за чудо и приказ, дори и златен велможа можеше да му завиди.

Беше лето хилядо триста осемдесет и пето след Христа.
Търговците и гурбетчиите, които се връщаха в Кавруна, донесоха слуха, че султан Мурад Първи е превзел Средец. Докато разказваха за ужасиите, които ставали по онези краища, устата им пресъхваха. Избивали наред - старци, жени и деца, след като първо избили до крак мъжете и де що има мъжко.
А после разтреперани, тихо добавяха, че на българите току-така няма да им се размине: чувало се, че султанът няма да спре до Средец, че се готви да нахлуе отвъд Хемуса, Стара планина, да тръгне на североизток…

Страхът редеше камък по камък основите на царството си в българските земи. Докато разделените княжества на България спореха помежду си кой да е цар, а отвред ги ядяха глутниците на татари, сърби и византийци, османците бавно и сигурно доубиваха младата държава, използвайки разделението и слабостта й. Идваха с безчислени орди, съставени от въоръжени до зъби войници, като лавина заливаха българските земи, съюзяваха се с византийския император и упорито преследваха целта си - да унищожат всичко, що можеше да бъде унищожено, да поробят онова, което не можеше да бъде унищожено, да поругаят светините и храмовете, да погълнат тази земя и дая направят своя, наред с всички останали земи на Балканския полуостров.

Не й стигаше на България, че нито миг покой не бе намерила от мига на основополагането й тук през лето шестотин осемдесет и първо, и непрекъснато водеше войни с Византия, в чиито очи бе бодлив трън. Кой можеше да предположи, че тези варвари, българите, ще решат да се установят в прекрасната земя, по право принадлежаща на императора, че отгоре на всичко ще се съюзят с неорганизираните славяни и ще решат държава да правят! И то пред лицето на великата Византия, която открай време властваше на полуострова! Колко пъти същата тази Византия се опитваше да подкопае младата държава, на която като че ли на шега, от височайше благоволение и лични интереси, бе позволила да се пръкне, и не бе успявала!… Ето сега дойде сгоден случай да се разправи веднъж завинаги с този враг. Императорът смяташе, че вледее положението, сключи съюз с турския султан и отвори широко портите към Източна Европа пред него.

Но криво си беше направил сметките…

Турчинът години по-късно не само, че помете България, Сърбия,    Румъния и самата Византия, трайно установявайки се в Мала Азия и на Балканите, но дори изправи косите на френския, немския и английския крале, а свещеният римски императър кършеше ръцете си в уплаха.

Дълго време България, заседнала в центъра, в сърцето на Балканите, не можеше да намери покой, и трябваше от всички страни да се брани, да доказва силата си. Още в първите години на тринадесети век започна нова война с Византия, и макар че византийците изгубиха сражението при река Спафида, те не оставиха на мира държавата ни. През 1321 година за кратко време на престола се възкачи Георги ІІ Тертер, но той не устоя дълго - замести го Михаил Шишман. Десет години по-късно цар на България стана Иван Александър и той сключи мирен договор със сърбите, като омъжи сестра си за краля им Стефан Душан. Битките с гърците не спираха, макар и последните да търпяха погром след погром от българите. През 1343 в Родопа планина феодалът Момчил създаде свое владение, чийто център родопската крепост Перитеорион две години по-късно падна в ръцете на турци и византийци, а сам Момчил загина славно в тази битка.

Отоманците бавно, от година на година, завземаха земите в Източна Европа, започвайки от Галипополския полуостров и продължаваха похода си в Тракия. През това време България и Византия продължаваха да си оспорват притежанието на черноморските пристанища Месемврия и Анхиала, не спираха да водят ожесточени военни действия. През 1365 унгарците превзеха Видинската крепост, а три годни по-късно българите пак си я върнаха. Европа, изненадана от упоритите набези на турците в нейните територии, разбра, че те не се лакомят само за Византия, което беше добре дошло за свещения римски император, ами гледат с алчен поглед далеч на запад. Бранители на "свещените" граници, рицарите-кръстоносци, начело с Амедей Савойски, поведоха война срещу нашествениците, като не пропуснаха да нападнат и българските градове по Черноморието. Як излезе Амедей Шести и превзе Галиполи, изтиквайки обратно отоманците към Мала Азия. За кратко, разбира се.

Когато българският цар Иван Александър умря, наследниците му не успяха да проявят воля като неговата и да удържат държавата обединена. Иван Шишман се затвори в Търновското царство, а Иван Срацимир пое Видинското царство и двете царства враждуваха помежду си. В североизточна България пък управляваше Добротица. Малко късно гърците осъзнаха опасността, която ги грозеше в лицето на турския султан, техния неотдавнаше съюзник срещу българите, и започнаха да търсят помощта на българските царе, за да се справят с него. само че Мурад Първи при Черномен разгроми тотално обединената войска на българи и византийци, като сложи началото на замоевателните си действия по нашите земи. По-късно превзе и Сърбия, след кървавата битка при Косово, макар и там да срещна смъртта си от ръцете на сръбския принц Лазар, един смелчага, решил да се жертва, престорвайки се на дезертьор.

До 1400 година турците успяха да превземат цяла България, след като постепенно в ръцете им падна Велико Търново, Никопол, цялото Търновско царство. Кръстоносният поход срещу турците, подкрепен и от двамата папи, не успя да спаси българите, тъй като армията на Баязид Светкавицата, състояща се от 20 000 войници, се сблъска с точно толкова кръстоносци и ги помете както лавина помита изгубени в планината пътници.

И тъй, по времето, когато чорбаджи Илия спретваше трескаво сватбата на най-големия си син, сновеше напред-назад из двора на голямата си къща, даваше нареждания на слугите и ратаите да изберат най-охранените петли и кокошки, най-тлъстите пуйки и гъски, за да ги заколят после в едно странично на къщата дворче, където се мъдреше каменният дръвник, и сам посочваше кое от няколкото прасета в свинарника да бъде заколено и кое пощадено, а кръвта от прерязаните гърла на няколко агнета и овце вече шуртеше по дръвника и се оттичаше на локвичка по земята, докато ратаите деряха кожите от телата им, провесени между клоните на една млада слива - докато течеше цялата тази трескава работа по приготовлението на сватбата, някъде в Западна, Средна и Южна България турците извършваха жертвоприношение на хора. Колеха, избивава, режеха глави наред, заличаваха от земята българското племе.

Голям курбан се готвеше и вареше на голям огън и никой не подозираше колко векове ще продължи да къкри върху тоя жертвен огън кръвта на народа ни. Нито пък някой ум щеше да проумее отпосле кому бе нужна тази жертва и какви толкова големи и непростими грехове бе сторил този беден народ, че трябваше да плаща с цената на нечувано страдание и потоци пролята кръв!…

Тук-там някой опърпан селянин стрелкаше чорбаджи Илиевия двор с очи, в които напираше страхът, и се чудеше на цялата тази припряна шетня. По неведоми, тайнствени пътища хората долавяха далечния полъх на смъртта, който се смесваше неусетно с веселието и суетнята около сватбата, а от това атмосферата, долавяна във въздуха ставаше някак още по-злокобна.

-         Къде са тръгнали сватба да вдигат!… Не знаят ли каква метла е замела сега земята ни, че се готвят да празнуват и хоро да вият… Леле какво хоро скоро ще ни грабне тука, ни ще се чуем, ни ще се видим повече…

Ала злите езици не можеха да помрачат радостта в просторната къща на Илиевци. От сутрин до вечер не спираха приготовленията. Високо изречените заповеди на чорбаджията, крясъците на чорбаджийката, хвърлени по някоя припряна слугиня, счупила чиния от хубавия пръстен сервиз на Илиевица, гълчавата на мъжете, когато изпуснаха веднъж прасето, определено за колене, и то овърша насажденията с доматите и краставиците, като през цялото време квичеше пронизително, ужасено от онова, което му готвеха, шумът и тупордиите не спираха дори през нощта. Все имаше нещо за довършване, нещо за дооправяне. Все нещо не беше наред и трябваше да се прави наново, докато удовлетвори перфекционизма на Илиевица, която така или иначе не се заемаше с нищо физическо, а проверяваше по няколко пъти дали слугите са свършили работата така, както тя им е заръчала, и накрая сядаше на стълбите, капнала от умора повече от самите тях. За две недели всичко сложиха в ред: изчистиха основно къщата, варосаха стените, изкараха чергите и рогозките, излъскаха подовете, приготвиха тестото за питките, нарязаха и осолиха част от месото, заеха се от сутринта в деня на сватбата да го пекат, варят, пържат… Всичко в къщата и на двора блестеше от чистота. Виното и ракията, изстудена в зимника, чакаха момента, когато зажаднелите сватбари щяха до капка да изпразнят бъклиците и бъчвите.

Цяла Кавруна се готвеше за сватбата на чорбаджи Илиевия син Добри и щерката на бай Иван, Божилка. Селяните очакваха съботата с едно жадно търпение, представяха с едно жадно търпение, представяха си големия двор на чорбаджи Илия, отрупаната с лакомства трапеза, дъхавите питки, ароматният мирис на печеното свинско, златистият загар по препечените крилца и кълки на пилетта, вкусът на руйното червено вино, което щеше да се стича по мустаците им, а те щяха да го бършат с райско наслаждение. Представяха си хорото, където млади и стари, хванати за ръце, щяха да се вият в дълга змиевидна върволица окол трапезата, а после вътре в къщата, сетне щяха да излязат на пътя отвън, и така, в песни, сред сладките звуци на гайдата и кавала щеше да отмине вечерта… Много от тях няколко вечери подред дори заспиваха с мисли за предстоящото пиршество, като си представяха живо всичко.

Всички живееха в радостно предчувствие за предстоящото събитие. Единствено сърцата на двама млади се свиваха болезнено, до припадък, с всеки изминал миг, който съкращаваше времето до сватбата. Душите им, орисани да бъдат заедно не само до последния им дъх на тази земя, нои след смъртта, страдаха в тягостно очакване за последния ден, и никой не можеше да си представи дълбочината на страданието им. От ден на ден, от минута на минута, лицето на Стоил бледнееше и той ставаше все по-мълчавил, докато накрая съвсем изгуби гласа си, затвори се в себе си, и престана да излиза от къщи. Единственото същество, което разбираше мъката му и му състрадаваше от цялото си сърце, безсилно да го спаси, бе майка му. Безпомощно го гледаше как се топи от час на час, не знаеше как да го изтръгне от невярната болест, която го измъчваше и разбра, че синът й, обичната й, милата рожба се превръща завинаги в сянка, в призрак, а тя не може да стори нищичко, за да го утеши. Скубеше косите си и тихичко нареждаше в единия ъгъл на малката им одая, скришом от него, скришом от мъжа си:

-         Ех, Стоиле, Стоиле, синко, да не бях те раждала, ако знаех, синко, че толкова много мъка трябва да изтърпиш!…

В това време, докато Стоил бледнееше и сивееше насред треската на отчаянието, Божилка се давеше в сълзи в бащината си къща. Нищо на този свят не можеше да затвори раната й, защото тази рана беше в гърдите й, заседнала дълбоко в душата й, кървеше и никога нямаше да зарастне, а щеше да сълзи чак до дълбоко старост, ако въобще й бе писано да доживее до дълбока старост. Нито някой се опитваше да й помогне като я успокои и то, не защото не искаше, или защото нямаше хора като баща й, Калиакра, приятелките й, които искрено я обичаха и й съчувстваха, но защото Божилка ревниво криеше смъртната си болка и сълзите си, и като се затваряше в клозета на двора, изплакваше нямо мъката си, докато пресъхнеха чак сълзотворните канали в очите й. И те пресъхнаха така, че от тях в течение на три злощастни години, когато в средата на третата дойде нейният край и този на всички девици, които щяха да пеят и танцуват на сватбата й, не се отдели вече нито една, дори единствена сълза. За две или три седмици, докато траеше подготовката и суетнята около сватбата, от деня, в който чу решението на тейко си, Божилка, започна да старее. Дружките й с безпокойството се взираха в преждевременните бръчици около очите и устата, дори по шията, които се увеличаваха с всеки изминал ден с по една. Под очите й се появиха сивосини сенки, а жилчиците изпъкнаха, погледът й блуждаеше, приличаше повече на луда, отколкото на момиче, което скоро ще се задомява. Калиакра често й идваше на гости, ала дори и пред нея Божилка не говореше нищо, не разкриваше сърцето си, но не можеше лесно човек да заблуди Калиакра.

-         Защо не се откажеш от сватбата? - запита я направо тя веднъж и заби сините си теменужени очи в грамадните й орбити на умираща сърна.

Божилка само я погледна тъжно.

-         Късно е вече. Сторила съм избора си. Няма връщане назад.

-         За кого го правиш, глупачке? За чичо Иван ли? Утре след сватбата първи ще дотича при тебе и ще се разкайва! А и ти никога няма да му простиш, защото на себе си няма да можеш да простиш.

-         Аз вече съм му простила. Той заслужава да живее добре след всичко, което е преживял. Поне една илюзия, красива илюзия заслужава да изживее в този живот, че е сторил едно добро дело и че не е живял напразно, а ме е осигурил и ме е направил честита.

-         Ти не си господ да раздаваш чудеса на хората! Откъде ще намериш толкова сили у себе си, че да не полудееш след това? Не разбираш ли, че твоите жертви са безсмислени, няма да направят нито него, нито Добри, нито тебе щастлива? За себе си трябва да мислиш, не за другите. Защо не помисли за Стоила, горкия, че той вече се поболя от мъки… Толкова си глупава и наивна! Чудеса ще прави, благодеяния ще прави като от себе си краде!

-         Не мога да бъда аз щастлива, ако гледам как тейко ми се дави в ракията и страда. Как ще го гледам после в очите, как ще живея като знам, че той се поболява! Не, ти, Кало, нищо не разбираш. Тебе никой и нищо не те интересува. Към всичко си безразлична, от нищо не те е страх, затова и не са ти понятни хорските тегоби! На тебе ти трябва само да скиториш из поляните и да пееш по зъберите до пръсване чак. Не съм силна аз като тебе, не мога да бъда като тебе, за това нищо недей повече да ми говориш… Не ме мъчи, не ме погубвай с приказките си…

Божилка не сдържа риданията си, раменете й се разтресоха, а Калиакра се хвърли към нея, прегърна и започна да я милва по главата, да я утешава, тихо да й говори, да я придумва да не плаче…

Земното време следваше неумолимия си ход, без да се трогва от агонията на едни и от радостното очакване на други, и така, песъчинка по песъчинка изтекоха дните, часовете и секундите и настъпи уреченият за сватбата ден. От тъмни зори всичко живо в къщата на чорбаджи Илия беше вече на крак, още преди да пропеят втори петли; дори Илиевица беше станала рано като никога, и бе разбудила синовете и дъщерите си. Докато слугите премитаха двора, поръсен с вода, за да не се вдига прах, и поставяха масите една до друга, застлани с червени, везани покривки, докато се печеше хлябът в пещта, а в малкото странично дворче с все още окървавения дръвник по средата се въртеше на шиш едно прасе, Добри, чорбаджи Илиевия син, се приготвяше за най-значимия ден в живота си. Първо се изкъпа, после гладко избръсна гъстата си, русолява брада, премени се в бели потури, бяла ленена риза и червен сюртук, и се зае да оправя бухналия рус перчем. С малко зехтин успя да го приведе в ред назад, после се огледа в кръглото огледало, донесено чак от Константинопол преди години, и доволно се подсмихна под мустак. Хубав мъж беше, най-хубавият, най-напетият в селото. Не случайно момите, че и омъжените, макар и тайно, лудееха по него. ала не за това мислеше сега Добри. Мислеше за Божилка, как ще го погледне с онези очи, как на бледото й лице ще лумне руменина, как няма да издържи погледа му и ще сведе очи с гъсти ресници, а той ще полудее от това… От гърдите на Добри се изтръгна тежка въздишка, като есенен вятър, загледан все още в образа си в огледалото, той измърмори под нос:

-         За харесване, ще те хареса…

Добри не беше глупав мъж. Знаеше за дружбата на Божилка със Стоил, та на кого ли в това село не му бе известна тази силна дружба. Той бе пресметлив като баща си, знаеше, че ако даде воля на първичната ревност, само повече ще влоши нещата, и вероятно завинаги щеше да отблъсне Божилка, макар и ясно да си даваше сметка понякога, че тази дружба всъщност изобщо не го дразни. Напротив, той я благославяше и не беше ревнив в прекия смисъл на думата. Обичаше я като невинно, чисто дете, като ангел, комуто гласуваше пълно доверие и понеже наистина си вярваше, че може да я направи щастлива, сам себе си убеждаваше десетки пъти на ден и още толкова пъти преди да заспи нощем, че никога няма да й натяква или да я нарани. Искаше тя да го обикне заради самия него и се въоръжи с търпение и нежност за неизвестното, което предстоеше. Готов беше да я чака, да й позволи да го опознава постепенно, без нито за миг да се почувства насилена и застрашена. Беше готов по-скоро да умре, отколкото да я накара да го презре и намрази. И за да скрепи клетвата, която онази сутрин даде в сърцето си, той взе един бръснач, резна опакото на лявата си ръка там, където вените най-силно изпъкваха, осмука шурналата кръв, а после бързо превърза мястото с един от парцалите, провесени  от ратаите отстрани на чешмата да съхнат. С тези парцали те чистеха стените на тясната баня в двора, конструирана от чорбаджи Илия по гръцки образец. Така обетът му бе подписан с кръв и макар кръвотечението да не спря по време на цялата сватба, че чак и на другия ден, и болката в китката да изкривяваше лицето на Добри дори, когато трябваше да се наведе и да целуне невястата пред очите на попа и на цялото село, а самата рана никога не заздравя, до последната нощ на съвместния им живот той спази тази клетва.

Съмна се. Гостите взеха да се точат по двама или трима, на цели семейства, на родове и накрая запълниха широкия двор на чорбаджи Илиевата къща, а опашката от чакащи да влязат се проточи чак до другия край на селото, където към нея се присламчи и един катун пътуващи цигани, гладни като врабчета, които бяха пристигнали едва предния ден. Наченаха се едни поздрави, една глъч, една свирня на гайди и тъпани, след кратка гощавка с топла медена пита и червено вино, младоженецът се метна на каруцата, в която бяха впрегнати двата най-хубави чорбаджийски коне - Белия и Враньо, и препусна с всичка сила към схлупената къщурка на бай Иван пияницата, като без малко на една тръпчинка по селския път не обърна колата с армаганите в нея, предназначени за свата.

В къщурката, родния дом на невястата, се готвеха сякаш не за сватба, а за погребение. Булката, нагиздена в сватбените одежди на покойната си майчица, с червено було на главата, напръскана с розово масло от главата чак до петите, седеше на бедния одър в едничката одая в тази къща, където спеше с баща си и с две котенца, и наобиколена от разплаканите си дружки, не помръдваше, не издаваше стон, а лицето й не се виждаше, понеже бе добре покрито от кървавочервеното було.

Добри спря конете. Ловко скочи от каруцата, понесе подаръците, всичките наведнъж, и като се приближи до бай Иван, поклони му се, а после го целуна по бузите.

-         Добре заварил, тейко! Добра ти среща!

-         Добре си ми дошъл, синко!

Горната устна на свата се разтрепера, той не се стърпя и като прегърна зетя през раменете, разрида се като малко дете. Беше пил цяла нощ и сега едва се държеше на краката си. Размътеният му от ракията мозък не издаваше заповеди, беше изключил, и бай Иван изпитваше нужда само да плаче, да плаче… Сложиха го да седне. Изведоха невястата.

Божилка пристъпваше бавно. Приближи се към Добри и спря.

-         Е, Божке, невесто, добър ден!

Тя не отвърна нищо, пък дори и да бе казала нещо, едва ли щеше да се чуе изпод онова тежко було, с което я бяха зачулили.

-         Хайде, идеш ли? - той й подаде ръка и я поведе към каруцата с двата коня, единият бял, а другият черен.

Хорото се ви до късна доба. От двора на чорбаджи Илиевата голяма къща, младите излязоха на пътя между селските къщурки и, хванати за ръце, придружени от свирачите, отидоха до мегдана. През това време гостите опустошаваха на голямата трапеза разкошното ядене и пиене; печени пилета летяха из въздуха, цели кълки поглъщаха ненаситните уста, пуйки, кокошки, прасета и агнета, пити, шопски салати, овчарски салати, сладки и соленки, всичко потъваше в търбусите, обилно поливано със сливовата на чорбаджи Илия и с руйното вино, от което и капчица не остана на другия ден. Щедър беше чорбаджията и от толкова много благословии, изпратени от съселяните му този ден, без малко ангелски крила да му поникнат, ала той не обръщаше внимание на тези дребни неща - ядеше, пиеше и се веселеше заедно с всички, като оставяше славата и наградата на жена си, а от нея по-горда булка нямаше!

Зачервила бузи, запретнала ръкави, изпод които се показваха закръглените й, запазени ръце, тя шеташе заедно с ратаите и слугините, не седна нито веднъж; обикаляше гостите, подканваше ги да хапват, въпреки че нямаше нужда да го прави - те и сами опустошаваха всичко, което можеше да бъде опустошено, погълнато и изпито. Наливаше в чашите им вино, светеше от гордост, че може да покаже богатството и разкоша на мъжа си, на чието имане стопанка бе тя, и току повтаряше над главите омазаните уста на гостите:

- Вземете си, вземете си от пилето, яжте от печената пуйка, такава сочна пуйка никъде не може да се намери. Яжте до насита, та после да помните и да кажете един ден: ех, и аз на една сватба царска бях, дето така хубавичко ме нагостиха, че чак мустаците си три дни не можах после да умия от вкусното говеждо на Илиевица! Яжте, а така, бабо Станке, вземи си ей тази кълчица! В устата се топи! - бърбореше безспир чорбаджийката, докато подаваше на една беззъба бабичка, цялата в черно, мръвка от прехвалената пуйка.   

В един такъв безгрижен миг чорбаджи Илия пое бъклицата с вино, със закичен на нея здравец, и като се обърна към ядящите на дългата маса, покашля се няколко пъти, убеди се, че го слушат и каза с дрезгавия си глас:

-         Е, свато, Иване, такава сватба един път на сто години се прави! Да са ни живи децата, да ни зарадват с внучета, пък и ние покрай тях да си поживеем още честито няколко годинки…

-         Нека сто да са! - провикна се един от сватбарите и надигна бъклица.

Бай Иван седеше отдясно на чорбаджи Илия, свит, вече много пиян, и нито разбираше какво става около него, нито пък чуваше нещо. Само лекичко се усмихваше и кимаше с глава, тоя тик му се появяваше винаги, когато си пийнеше повечко ракийка, и гледаше вторачено в една точка пред себе си.

-         Наздраве, свато! - викна в ухото му чорбаджи Илия, а сватът се секна и проломоти нещо с набъбнал език, като не снемаше от лицето си замръзналата усмивка.

-         Сега искаме да видим булката и младоженеца! Къде се изпокриха всички? Я извикайте Добри и Божилка.

Наистина, в двора не бе останал нито един млад човек. Някои бяха още на хорото на мегдана, други се задиряха по дуварите, а на трапезата седяха само бабичките, дядовците, основното число сватбари и циганчетата, които довършваха част от пилетата, а другата част пъхаха в мръсни, омазнени торбички, като през цялото време се озъртаха да не ги хване и набие някой. Главатарят на катуна, заедно с останалите цигани и циганки, отдавна се беше оттеглил извън селото, където нощуваха, след като удовлетвориха прищевките на чорбаджията и му изтанцуваха няколко кючека, като през това време  някои от циганите се бяха впуснали в сватбарска просия, и накрая не си тръгнаха, докато не измъкнаха от Илиевица три-четири чувала със стари дрехи, които вече никой не носеше в тази къща. Сам чорбаджи Илия им заплати богато за танците и песните, бъркайки дълбоко в джоба на празничните си потури, и извади оттам десет златни монети. Нямаше по-благодарни от циганите в този миг: ръка му целуваха, предсказаха му бъдеще на цар и господар и си заминаха по живо, по здраво. Оставиха само малките, които прибраха в мазните си платнени торбички, колкото можаха да съберат питки, месо и ябълки, и една престаряла възпълна циганка, вмирисана на пикоч и изпражнения, край която не можеше да се седи. През цялата нощ тя седя в един ъгъл на трапезата, отделен специално за нея, и не продумваше нищо, докато унищожаваше пред себе си пиле и питка, и така, с часове. Не спираше да се храни, не обръщаше внимание нито на свирнята, нито на сватбарската глъч, съсредоточена единствено в храносмилането. Най-странното у нея бе, че тя запазваше една такава благородна поза, сякаш ни най-малко не я вълнуваше вкусът на всичко онова, дето го натъпкваше в устата си. Като че ли медитираше, докато ядеше, и ядеше, докато съзерцаваше нещо в един непрекъснат, безмълвен транс, далеч от действията на ръцете, устата и стомаха си, далеч от ставащото наоколо.

Изпълниха заръката на чорбаджи Илия и само след минута Божилка, придружена от Добри, се приближи до трапезата, откъм страната на баща си. Беше свела очи надолу, от булото нямаше и помен, лъскавата й черна коса беше опъната назад в дълга плитка. Тя вдигна очи, луната и свещите озариха лицето й, и в този миг всички ахнаха. Колко много беше остаряла! Сякаш това не беше онова хубаво, свежо момиче с бледни бузи, което познаваха, и с големи, топли сърнешки очи. Беше се превърнала в далечен образ на жена от онези, за които се говореше, че плуваха в морето, призраци на мъртви девойки, чиито души не намираха покой дори и след смъртта, а сновяха с вкаменени, изпити лица и издълбани от рибите очи някъде под водната повърхност. Рибарите ги бяха виждали, когато ловяха риба навътре в морето, но не желаеха да говорят за онова, що бяха видели.

Нямаше и помен от хубостта й, дълбока бръчка се врязваше между веждите, до основата на носа. Там, където преди сияеха огромните, влажни очи, сега имаше две огромни вдлъбнатини, от чието дъно гледаха два безизразни, слепи въглена. Страните й, хлътнали навътре, подчертаваха скулите й, лицето й беше променено до неузнаваемост. Устните, преди сочни и тръпнещи, сега бяха изсъхнали, изпръхнали и олющени, стиснати плътно, срастнали една в друга, сякаш тя не бе отваряла уста цяла вечност. А цветът на лицето й дори на тази мъждукаща светлина се виждаше, че е променен: кожата й бе посивяла, почерняла.

Сватбарите се умълчаха, на никого не бу идеше апетит за храна вече, жаждата им пресъхна. От единия ъгъл на трапезата, най-отдалечения и най-тъмния, откъдето лекичко се разнасяше миризма на урина, смесена с миризмата на печено и вино, се чу ясен и висок глас на младо момиче:

-         Три стълба в небето, един от друг по-високи… Първият - пречупен на две, вторият в огън, а от третия - на потоци извира кръв… Кръв се лее и кръв залива всичко, залива и другите два стълба…

Беше старата циганка. Надигнала се от мястото, където седеше, тя се бе подпряла с две ръце на масата. Без да обръща внимание, че едната й ръка бе потопена до китката в недоизядения, залоен курбан, тя гледаше в небето. Приличаше на луда. Всички мислеха, че е сляпа и глуха, защото държеше очите си през цялото време полупритворени и не чуваше, нито обръщаше внимание на тържеството. Но сега сватбарите забелязаха, че не е сляпа - широко отворените й, светли очи се бяха вторачили във видението някъде над главите на множеството.

-         Плач, мъка, кръв и смърт! Кръвнина залива земята… О н е з и  се събрали да пият и да се веселят… Не виждат ли о н е з и  глупаци що се задава насреща… Кръв, кръв, кръв ме заслепява, нищо не виждам, само тази кръв! Какво празнувате, нещастници! Празнувайте сега, че скоро ангелите небесни и демоните ще празнуват на вашата сватба!

Тя млъкна и лицето й придоби предишното тъпо, безразлично изражение. Сватбарите се озъртаха, уплашени от неочаквание думи, прозвучали като поличба в ушите им. Един червендалест селянин сбута циганчето до себе си, кимвайки към старицата циганка:

-         Тази дъртата пък каква е? Да не е мръднала! Май не е с всичкия си…

-         Тя е врачка. - отвърна циганчето.

-         Врачка ли? Да не ви прави някакви магии?… - озадачено запита червендалестият.

-         А, не. Магии не прави. Лее куршуми, гледа на ръка, карти реди. Вижда бъдещето и изражда бебетата на майка ми, кака ми, леля ми и на останалите жени в табора.

-         А това какво беше? Някакво предсказание ли, или нещо бълнува?

-         Не знам. - циганчето сви рамене, като продължаваше да стиска пилешката кълка в ръка и да предъвква месото в пълната си уста, - Тя никога не говори, ама като започне, все така реди и никой нищо не й разбира.