ПЪТЯТ

 

    Хората слушаха Мария Магдалена и всеки един от тях си припомняше минали събития и хора от собствения си живот, обагрени с очарованието на непознатото и необяснимото, които случаи, места, хора и събития, макар и изоставени по-късно от него, се бяха превърнали в съзнанието му в спомени за нещо мило, безвъзвратно изгубено, което си е все още там, но никога повече няма да се върне. Повей на листа, тишина, спокойствие, точно определена музика или звук, аромат, поскърцване на врата, глас, долетял от улицата – дребни, случайни неща, които завинаги се запечатваха в съзнанието и можеха изведнъж внезапно да възкръснат на друго място, в друг един момент, далечни и близки като отдавана изгубените емоции на една отминала любов, споменът за която днес е тъй близо до нас, седнал в отсрещното кресло, отново ни напомня за себе си…

Кожите на родителите увяхват и пожълтяват, устните им се сбръчкват, очите им, заедно с веждите увисват, сякаш в пространството, но родителите и децата им, заедно с бъдещите внуци слушат заедно една и съща музика, която никога не ще остарее, точно както никога не ще остареят душите на родителите и техните деца.

В един болезнен и велик миг Мария Магдалена видя съдбите на стотици хора, на хиляди деца, на десетки хиляди дървета, на сто хиляди бръмбарчета, на хиляди животни и сгради, на милион слънца и още толкова планети, а заедно с тях и съдбата на галактиките, които обитаваха.

Съдбите на всички бяха еднакви. Мария Магдалена не виждаше в транса си на пророчица нито началото, нито края, само виждаше как всички не се случват в един и същ безкраен момент и как някои от тях умират за последно, завинаги заглъхвайки, а други продължават, понеже животът им е малко по-дълъг от този на някои други. Тя усети как над всички тези кадри на трагедии и щастие, съществува нещо, което ги обединява, което изпитва истинско състрадание към всяко едно от тях. И което страда заради болката на всяко едно от тях.

Сред тълпата, наобиколила Мария Магдалена, имаше едно момиче, което се казваше Гоша. То като че ли най-силно и най-буквално възприе думите на Светицата.

“Светицата”, така наричаха вече хората Мария Магдалена, душата, изстрадала до дъно смисъла на любовта. Ако на Мария Магдалена й се струваше, че се намира в краката на всички тези хора, че е по-долу от тях във всичко, и че те могат да решат съдбата й – да я обесят, разпнат, изгорят, охулят, наругаят или просто да й обърнат гръб, то хората не мислеха така. Нарекоха я “светица”. Каква светица бе тази грешна душа, изминала стотици изпитания, си знаеше само тя, но простолюдието, което винаги изпитва нужда да намери своите водачи и да ги следва, вече я бе короновало с титлата “светица”, “свята”. А тя бе най-обикновен човек, може би по-объркан и по-противоречив от всички тях, взети заедно.

Гоша слушаше думите на Светицата. Нещо помръдна в гърдите й. Включи cd-то и в слушалките прозвуча същият ритъм, който някога караше сърцето й да потръпва. Тръгна си към къщи обнадеждена.

Гоша бе млада жена на около двадесет и две-двадесет и три. Имаше взаимна любов с един младеж близо шест

години. Двамата мечтаеха да се оженят и причината да тръгнат по света бе толкова обикновена и човешка – искаха да съберат малко пари чрез къртовски труд, за да организират сватбата си и да си купят жилище. Появата на Светицата бе като прераждане и в същото време като бич божи за младата двойка.

Гоша вървеше към къщи и си мислеше, че не би могла да изпита по-чисти чувства към някоя жена, каквито чувства сега изпитваше към Мария Магдалена. Възхищаваше й се, дори я превъзнасяше. Говореше за нея пред всичките си приятели.

Колкото въпроси възникваха в малката й, платинено-руса главица, всичките задаваше на Светицата и незабавно получаваше отговори на всеки един въпрос до един. Без да иска, сама я превърна в Светица за себе си. Дойде моментът на разочарованието. Колкото по-високо бе поставяна “светицата”, толкова по-голяма после биваше омразата към нея. Гоша забрави, че всъщност Светицата е едно обикновено човешко същество, което дори и да се намираше на по-високо еволюционно стъпало от останалите хора, всъщност си бе най-обикновено човешко същество. Уединението на Светицата, стремежът й да бъде сама със себе си, където и да се намира, себичният й копнеж да намери спокойствие и хармония, се сблъскаха с най-скъпото, с което Гоша разполагаше – да бъде насаме с любовта на живота си – с русия, синеок мъж, от когото щеше да ражда деца.

В един слънчев ден се оказа, че за да се угоди на Светицата, те двамата трябва да бъдат разделени в отделни жилища, понеже Светицата, видите ли, тази уважавана и обичана дама, желае да бъде сама в своето усамотение.

Гоша започна да се моли като на божество, от което зависи съдбата й. но от молитвите нямаше полза: Светицата оставаше непреклонна. В един миг от пиедестала, който сама не бе желала, тя бе смъкната в праха. Бе обвинена в егоизъм и в безчувственост. Оттук нататък започна нейното падение, както по-късно твърдяха хората. Не се подминаваше и събитие, в което да не бъде обругавана, обиждана и охулена. Намразиха я всички – Гоша, бъдещият й съпруг, приятелите им, мнимите им приятели и всички останали.

Мария Магдалена придоби горчив опит от този случай. Осъзна, че цената на любовта изисква голяма саможертва, която може да бъде платена само от смело и силно сърце. Тя осъзна, че никой в този момент не е в състояние да види размера на платената цена, единствено майката Земя и нейната собствена майка осъзнаваха величината на подобна саможертва. За обикновените, обусловени души плащането на подобна цена винаги ще е нищо повече от егоизъм, а неудовлетворението на собствените им нужди би могло да съсипе години, години граден строеж в името на общото благо. Трябва да имаш очи, за да видиш и зрение, за да съзреш.

Никога нямаше да престане болката в гърдите на Светицата, че в предаността си към Хармонията и Светлината, по нейна вина, когато не бе готова да жертва идеята в името на две човешки същества, бе извършила зло и се бе превърнала във враг на тези човешки същества, и на техните приятели, роднини, на техните мними приятели и съдружници. Но тя добре знаеше, че дълбоко в сърцето на Гоша не харесваше вече този тъмен град с изкуствени светлини, където в името на измамно щастие, тя и нейният бъдещ съпруг се бяха застояли твърде дълго. И че всъщност Гоша оправда трудния си избор и изми ръцете си с нея, Светицата!

Животът продължаваше. Те направиха сватба за чудо и приказ, родиха им се едно след друго три приказно-руси и небесно-хубави дечица някъде край Варшава, Полша, и че Гоша бе най-щастливата майка в този момент, когато викаше едно след друго децата си – Агнешка, Дана и Джак – сутрин рано на закуска, но не забелязваше тъгата в очите на Големия Джак, нейния съпруг, когото често споменавахме в нашия разказ. Големият Джак в този момент стоеше прав край прозореца, някъде в някое градче край Варшава, че гледаше в посока на морето, което не можеше да види, понеже се намираше на стотици мили от майка им, китен апартамент, и мечтаеше за чужди страни, за пътешествия и неоткрити неща. Споменът за Светицата, отдавна избледнял в съзнанието му, щеше да му напомни, че ако поне веднъж се бе вслушал в една малка съставна част от думите й, може би сега щеше да гледа през прозореца по-удовлетворен, отколкото бе в момента. Зад прозорците на една по-голяма къща, сигурно с двор и с куче в кучешка колибка отпред, сред лехите – идилия!...

 © Александра Дарийска, "Мария Магдалена и ангелът"