ДА СЕ РОДИШ ПОВТОРНО

Случи се в мига, когато създанието от женски пол на име Мария Магдалена, която живееше един от 152-та си живота на тази и на други планети в човешко и в други измерения, или с други думи, микроскопичната част от Великия живот, наречена в този план Мария Магдалена, осъзна за светлинна част от секундата... колко важен всъщност е човекът.

Това бе откритие! Научно, духовно откритие и лично прозрение, в което се отпуши каналът на още едно човешко същество и то се сля с вселенското съзнание!

Човекът, това чувствено създание, винаги готово за любов, е състояние или ниво, в което – тук думите вече губят своя смисъл и нещата не могат да бъдат правилно описани, при всички случаи ще излезе абсолютна безсмислица, но – именно в състоянието Човек се задейства най-висшият закон на любовта, който завършва спиралата, извършва триене между две противоположни сили или енергии, и се ражда новата брънка от безкрайната верига. Всъщност, моделът на ДНК, погледнат под микроскоп, е модел на нашия свят и на цялата вселена, но тази истина вече не е тайна за никого.

Човешкото същество, обединило в себе си цели седем свята и пространства, се ражда без спомен за себе си. През целия си кратък живот то извървява дългия път към най-дълбоката си същност. Ако не успее, ще продължи да изживява нови и нови, безкрайно много последващи животи, докато в определена част от секундата, точно в един случаен и предопределен момент от времето, нещо ще изщрака, ще се чуе “пльок” и тапата ще изхвръкне - а човекът в миг съзнава кой е, открива нужната истина. Той ходи по земята, без да знае накъде. Търси, без да знае какво му предстои, задава си куп въпроси, като на повечето не успява да намери отговори. Изживява в сън безброй реинкарнации²³, докато в един миг се пробужда за нов живот и се ражда втори път, но сега вече се ражда от себе си, а не от своята майка. Каква е тази сила, която го движи по време на неговия сън? Това е именно Любовта! Толкова е нежен и любящ Бог към своите рожби!

По-късно, на 103-годишна възраст, Мария Магдалена си спомняше как на млади години наивно бе смятала, че може да измисли нов език или да усъвършенства собствения си изказ, за да разкаже на хората всичко, което бе преживяла на едно по-високо ниво на съзнанието, как душата й се бе радвала и ликувала, бе плувала на огромна дълбочина и бе летяла на огромна височина... Но не можа. Не успя да измисли такъв език, нито да усъвършенства изказа си, защото… това не беше нужно! Всичко, което е трябвало вече да бъде написано, хората го бяха сторили в най-древни времена, още във Ведите и Пураните! Не бе нужно да се измисля нов език, щеше да е прекалено фалшиво, насилено!

Затова тя се отказа да пише или говори. Ако някой дойдеше при нея и искаше да разговарят, срещаше нейното мълчание, постояваше известно време, разбираше, че разговор няма да се получи и си отиваше обиден. Мария Магдалена не можеше вече да се чувства виновна от това и затова все по-често се усамотяваше и предпочиташе дивите кътчета, там, където не стъпваше човешки крак.

Изстрел прониза мирната тишина в гората. Мария Магдалена подскочи насред шумата, приютила я за през нощта. Проехтя втори, трети, четвърти... Изстрелите заваляха един след друг.

Тя затвори очи и се пренесе на мястото, откъдето се разнасяха пукотевиците. Двама младежи – единият, облечен в светлокафяво кожено яке... или фанела в същия цвят, не бе съвсем ясно, с червени ленти около ръкавите, с черна коса, леко мургав, държеше револвер. Другият не се виждаше, но бе убедена, че стрелецът не е сам.

Младежът стреляше по, клоните, където враните се бяха приютили за през нощта, сгушени една в друга, предадени на съня. Носеше очила или някакво странно устройство за нощно виждане. Прицелваше се, спираше дъха си и хладнокръвно натискаше спусъка, изпразвайки пълнителя куршум след куршум по птиците. Две-три от тях паднаха още при първите няколко изстрела. Нямаха време дори да се стреснат. Загинаха в съня си. Някои изпопадаха, другите се разлетяха в паника напосоки, ужасени, със свити до пръсване сърчица... Удряха се в клоните на дърветата, падаха на земята, блъскаха се една в друга…

А онзи продължаваше да стреля. Изстрелите ставаха все по-отривисти, по-силни и по-начесто. Враните падаха като круши на земята, нямаха време и за предсмъртен писък...

Гняв като вулкан се надигна в гърдите на Мария Магдалена, която от въздуха виждаше случващото се на два километра от мястото, където бе.

Веднага си представи голяма сфера в бял цвят, която обгърна стрелеца.

• Спри! Спри! Спри да го правиш! Никога повече не го прави! Никога повече не го прави! Повече не трябва да го правиш!

Мисълта й крещеше. Забиваше се в главата на престъпника. Онзи

се вцепени, захвърли оръжието и ужасен побягна от мястото на убийството. Дори не прибра трупчетата и не ги складира на куп, както обичаше да прави. Докато астралното й тяло наблюдаваше как демонът, обсебил тялото му, се отдалечава, Мария Магдалена осъзна, че изродът и друг път бе идвал в тази част на гората.

Обичаше да избива малки животинки. Хладнокръвно обстрелваше ятата, заспали нощем по клоните.

Правеше го толкова подло! Нощем - понеже тогава никой не го виждаше, а и птиците не можеха де се ориентират в тъмното и ставаха лесна мишена. Обикновено след като се наситеше да убива, той събираше труповете на огромен куп и си тръгваше. Всеки месец извършваше престъплението си поне по един път.

Е, повече нямаше да го прави.

И наистина, от този ден нататък дърветата бяха свидетели, че стрелецът никога вече не се върна никога по тези места. Нещо се преобърна в ума му още тогава, докато изпразваше пълнителя си.

• Вече никога, никога не бива да правя това! Никога вече – повтаряше си той, докато караше колата към дома си.

От ден на ден ще гледам как бавно ръцете ми остаряват, любов моя, и ще съжалявам, че ти никога няма да можеш да се радваш на тяхната нежна, бяла красота.

Не ще ме видиш никога вече в този живот, моя любов, няма да видиш как бавно кожата ми се сбръчква и как гледат очите ми.

Ще запазя спомена за теб жив, ще го запазя в сърцето си.

Помни ме такава, каквато бях в онези няколко мига, когато бяхме заедно. Запомни ме млада и красива, такава, каквато ме видя за първи път.

Вече никога няма да плача за себе си, защото знам, че те срещнах и бях щастлива няколко мига – цяла вечност!

Виждам те навсякъде, любов моя, в златистото на залеза, в русокосите деца, които тичат под прозореца ми през лятото, а смехът им залива пространството.

Виждам те в къдрокосите мъже по телевизията, насред лицето на луната те виждам нощем.

Мария Магдалена тръгна без посока. Вървеше ли, вървеше... Щом се умореше, просваше се на тревата, сред дърветата и заспиваше, пребита от умора. Даваше начален волеви тласък на астралното си тяло и го изпращаше да лети в желаната посока. Така успяваше да измине десетки, дори стотици километри за малък отрязък от време. Събуждаше се отпочинала и продължаваше да върви, но вече знаеше точно колко й остава до града, дали има някаква изненада отпред, проходимо ли е или ще трябва да заобикаля и да търси друг път.

По пътя си из планината срещаше малки животинки, птици. Не бягаха от нея, напротив – приближаваха се, наобикаляха я, не се плашеха от нея.

Тя не тръгна в посока към населеното място, откъдето се бе появил стрелецът, а пое точно в обратната посока.

Още щом стигна в града, се натъкна на оживен пазар. Свечеряваше се вече. Странно, уж в планината бе лято, а тук имаше сняг! Хората се суетяха напред-назад, приготвяха се за Коледа.

23Реинкарнация – прераждане /инкарнация – рождение, приемане на телесна форма от Бог/. Според ведическата литература и в частност будизма, който е неин ученик, човек няма само един живот, а се преражда много пъти. По-подробно тези неща са описани в книгата ми „Светци по българските земи“. Християнството отрича прераждането, а в богословските институти в България и по света идеята за реинкарнацията е сочена като „сектантска“.