СКИТНИЧЕСТВО

       От мига на срещата им след синкава експлозия, която ги спои и съедини завинаги, между тях започна да тече канал от невидима енергия. Получи се взаимна обмяна на двете им енергии, а балансът между тях се осъществяваше спокойно, без сътресения, осигуряваше хармонично, нормално съществуване и на двамата. Запълни празнината в душата на Мария Магдалена и разкри на ангела природата на страданието.

       Мария ходеше по земята като малко дете, необезпокоявана от нищо. От време на време я обхващаха необясними страхове, когато прекосяваше места, наслоени с тежка карма или общуваше с хора, чиито души бяха силно замърсени.

       Докато се намираше на място, където наведнъж бяха загинали много хора, тя изпитваше внезапен ужас, кръвта й смръзваше в жилите, чувстваше са потисната, изнервяше се безпричинно. Обикновено такива места се оказваха градовете, улиците или полета в близост до голям град.

       Щом минаваше край тълпи от хора или се смесваше с тях, внезапно я блъсваха  многоликите емоции на хората в тълпата – гняв, любов, завист, ярост, ревност, възхищение, благоговение, нежност, лакомия, отвращение, антипатия, влюбване, ненавист, потиснатост, въодушевление, радост, депресия, безпомощност, безпокойство, угризение – десетки вълни от чувства се смесваха една с друга и я караха да полудява в този трептящ от енергии хаос. Побягваше от мястото и се усамотяваше в някое затънтено ъгълче насред руините на срутени къщи, със зейнали дупки вместо прозорци. Там се чувстваше най-уютно.       Скоро и това й дотягаше. Забягваше сред горите високо в планините, ала за нейна зла участ вече навсякъде, дори и по най-високите планински върхове, бе населено с хора.

-                              Нямам какво повече да търся или научавам! – въздъхна дълбоко един ден тя. – Всички тези безцелни търсения и бягства без край ме уморяват! Не мога да спра, но и не мога да продължа. Дали това е Смъртта? Не виждам мястото си сред хората и в градовете, нито мога да бъда постоянно сама. Вече нищо не ми доставя удоволствие или наслада, не изпитвам нужда да създавам нещо или да търся смисъла във всичко. Думите са излишни. Не мога да говоря не само с другите, но и сама със себе си. Намирам се сякаш в центъра на Абсолюта и вече няма нито накъде да вървя - нямам цел - нито зная пътя си! Зная само коя съм и обичам това същество, което съм. Единственото нещо, което осъзнавам и усещам като истинско бе срещата ми с Него…

       Тя се натъжи, а погледът й се премрежи. Ала това не бе самотната тъга на жена, изгубила своя любим, защото мигом нежна, омайна усмивка замени тъгата при спомена за ангела.

       Мария Магдалена не бе вече просто жена – беше се превърнала в съвършената жена, същество, надживяло своята физическа, ефирна, астрална и ментална природа. Не изпитваше вече плътско влечение към мъж, нито си задаваше измъчващи въпроси на емоционална тема. Отговорът на най-големия въпрос, който винаги я бе измъчвал, бе намерен – тя откри създанието, което търсеше още от малко момиченце.

       Сега, когато го намери, се промени изцяло.

       Душата й намери покой. Оттук започна дългото й пътешествие към Неизвестното. Вече нямаше страхове, които да я спират, нито мисли-мнения в главата й, които да й пречат. Понякога дори не знаеше коя е и накъде се е запътила. Не се запитваше дори защо така непоколебимо продължаваше да следва една маркировъчна лента, която някой глупак можеше да нарече “съдба” или да използва някое друго, по-приятно или по-скучно име.

       Беше свободна на онова ниво на съзнанието, което бе достигнала по пътя си, а едновременно с това усещаше, че никога преди това не бе била толкова зависима.        Обетът, който даде пред себе си, я обвърза веднъж завинаги и Мария Магдалена осъзна за части от мига, че е затворничка на собствената си представа за себе си, на собствената си представа за случващото се на тази планета, на собствената си представа за законите, които въртяха вселената.

       Всичко, прочетено в книгите, се обезсмисляше, понеже представляваше само една милионна частица от Великото Съществуващо. Сухи умозрения на търсещи човешки умове.

       Имаше далечни светове, прекрасни светове, за които нито един от земните жители не подозираше колко са прекрасни, нито дори че съществуват! Ако някой далеч в Аризона например, в Аляска, или в Норвегия се бе досетил вече за тяхното съществуване, то останалата огромна част от човечеството изобщо не се интересуваше от подобни полети. Вълнуваше ги само храносмилането и консумирането на подадена храна или подадена информация.

       Мария Магдалена ярко виждаше в сънищата си, във виденията си, във фантазията си тези светове. Познаваше обитателите им, можеше дори да опише външния им вид, ала за съжаление никой не я питаше за това.

       “Маркировъчната линия”, по която неизменно се движеше - макар и много да й се искаше просто само да се оттегли някъде в планината, където да живее в уединение сама, необезпокоявана от никого и нищо, да медитира - бе изборът, направен още преди време – да обикаля светите места, да нощува някъде там, свряна в килията на древен манастир, или да заспива под открито небе сред гората или в полето.

       Необезпокоявана в уединението си от никого, не изискваща нищо, лишена от желание и стремеж към каквото и да било. Чувстваше, че ако не го прави, ако не посещава светите места, ако не записва преживяванията и усещането си и ако не разказва приказките си, щеше да стори голям грях.

       На плещите й тежеше работа, която нямаше кой друг да свърши, освен нея, защото тя сама я е бе избрала някога, още в детинството си, в някой друг живот преди този, или от мястото, където кротко бе наблюдавала бъдещия си живот.

       Понякога й се струваше, че е живяла още отпреди раждането на тази вселена, че има спомени още от времена, когато днешната вселена не е съществувала…

       Можеше ли да предположи от разстоянието на своето минало, че един ден ще се въплъти точно тук, на Земята, че ще си избере женско тяло, че ще се казва така, че ще се влюби в ангел и ще обикаля сама пустините и планините, облечена във вехта, бяла роба?

-                              Аз съм никой, нямам пол, не съм нито жена, нито мъж. Нямам усещане за собствената си значимост! Подлагам на съмнение всичко, което чувам, виждам и което се влива в ума ми! Дори вече нямам мисли. Аз съм нищо, което плува в пространството, където плуват толкова много, безброй много зрънца живот, свързани помежду си с по-тънки или по-дебели нишки. Нямам усещане за собствена значимост, затова вече нямам страх и не се боя. Но все още имам усещане, че съм, че съществувам, а това поражда нова вълна от страхове, с което доказва, че всичко, дори и собственото ми съмнение в страховете, е илюзия.

       Изведнъж се чу тъп звук и нещо в главата й се отпуши, като че ли изскочи тапа, запушила най-важния отвор – онзи, който свързваше единицата човек и неговата седмична природа с космическото съзнание. При изхвръкването на тапата се чу “плюк” и тя бе изплюта.

       Нова вълна се вля в Мария Магдалена, тоест не точно в нея, защото вече не съществуваше индивидът Мария Магдалена, нито някакво създание, а нещо повече. Нейното съзнание бе преминало на по-горен, по висш етап, където се вля в канала на космическото съзнание, а там усещане за аз вече не съществуваше. 

© Александра Дарийска