Едно от най-гениалните открития на автогенния тренинг е да разбереш, че каквото и да мислят хората за теб - това засяга тях, а не теб.

Ако се науча да не приемам нищо лично, постигам неимоверна, неограничена свобода. Ничия черна магия, зла умисъл или хаплива забележка не може да ме засегне. Научил съм се да живeя без страх, а така се научавам да бъда удовлетворен от живота си.

         Нека се научим, че личната значимост е чиста проба егоизъм, защото ние предполагаме, че всичко се отнася до мен и всичко е за мен.

         Чрез любовта към един мъж или една жена, ние достигаме до най-съкровената си същност, до изразяването на най-дълбокото, най-скритото си аз, сравнено единствено с бисер или скъпоценен камък, зарит дълбоко под земята, покрит с пепел. Забравен там от векове.        Любовта към един мъж или жена лекува с леко докосване рани, пазени и грижливо съхранявани години наред. Цял живот. Живот след живот. Векове след векове превъплъщения.

         Тя отпушва запушени тръби, за които сме мислили, че никога няма да бъдат отпушени и напразно сме се мъчили да дишаме с усилие през тях, както славяните едно време, полегнали на дъното на тресавището, са дишали през тръстикови тръбички, дебнейки враговете си от засада.

         Любовта отприщва вдъхновението, разбива на пух и прах всички стари представи.

         Стените на клетката ти на пух и прах разбива. Чувстваш как по вените, изчистени от замърсяването, потичат небесносини канали от светеща енергия.

         Как светът вече никога няма да бъде същия, понеже любовта е премахнала много пелени от заблуди, стелещи се пред очите.         Вече знаеш по-добре кой си, накъде си се запътил. Пътят пред теб не изглежда като път в пустинята, а като чист, асфалтиран път насред парка, окичен навред с раззеленили се люлякови дръвчета. Славен път.

         Любовта е най-великата сила на света. Няма нищо по-велико, нищо по-искрящо от любовта. Няма нищо, съществуващо извън любовта или без нея.

Не може да се живее без любов, докато съществуваме в състоянието на днешния човек. Отворят ли се всички чакри и протече ли през тях енергията Кундалини, достигнем ли духовното съвършенство, пак ще имаме нужда да обичаме някого.

Обичайки другия, ние се учим да обичаме себе си, получаваме бързо уроците по житейския си път и неусетно започваме да изразяваме себе си като единствени, неповторими прашинки от организма на Бог.

Свързана със системата от всички светци, ангели и архангели на земята, с пъпна връв, завързана за останалите човеци, която е по-силна там, където са по-силни любовните връзки между мен и другите, не мога да спра да изпитвам абсолютна, непреодолима необходимост да обичам. И да бъда обичана.

За любовта всеки някога е писал, пял, плакал и милял.

Не мога да живея без любовта, независимо колко ме болят телесните и кармичните рани, страданията, които сам си причинявам, независимо къде съм роден – Африка, Европа, Индия или къде съм решил да забягна и да емигрирам – в Америка, Австралия или Нова Зеландия.

Правя всичко от любов, от цялата онази блестяща топлина, сгряваща гърдите ми, излъчвана от ръцете, отделяща се в пространството.

Мъчно ми е в такива мигове и проплаквам тихичко в мрака на нощта, макар да зная, че всичко родено от душата ми, не е напразно.

Когато го срещнах за първи път, не бях готова за тази среща.

От почти двадесет и четири месеца, цели две години, мечтаех да се избавя от прокълнатия живот, който водех, от мъките и обругаванията на мъжете, от продажбата на плътта си.

Този копнеж се роди в мен, независимо от зова на порока, теглещ ме надолу към калта.

Харесваше ми да се къпя в кал, да затъвам в кал. Да изпитвам удоволствие от допира с нея, да се цапам от глава до пети с нея. Колкото повече се изцапвах, толкова повече се отъждествявах с калта. Немислимо ми се струваше да бъда друга. Не съм се сещала дори да се опитам да се измъкна.

Съществуваше единствено тихият копнеж да видя нещо интересно. Да посетя нови страни, да видя непознати градове и пустини. Да изпитам нещо, каквото никой никога не бе изпитвал.

Самолюбието ми бе огромно.

Смятах, че съм най-великата жена на света. Велика с това, че ако поисках, можех да владея душите на мъжете чрез техните порочни желания, чрез самотата им, чрез отдалечените им във вековете мечти.

Гордостта ми бе дваж по-голяма. Носех я като перлена огърлица около шията си.

Еротичността и похотта ми нямаха граници. Не си давах сметка за това. Интересувах се само от себе си, от това да потърся и намеря удовлетворение на страстите си. Точно заради това често бивах подвеждана от външния вид на мъжете, а не обръщах внимание на онези от моите любовници, които хранеха чувства към мен. Смятах вички до един за недостойни да ме обичат. Стремях се към най-чистата, единствената, най-истинската любов.

По-късно, в миг на дълбоко отчаяние, осъзнах, че такава любов няма за мен на този свят. Че няма никога да изживея щастието, което преследвах като малко гладно вълче още от раждането си.

Точно тогава Го срещнах.

Той промени целия ми мироглед. Показа ми, че всичко, което съм приемала за истина, всъщност е било люспа от булото на многолюспена илюзия. Душата ми е имала нужда от друго. И Той отвори очите ми към това друго. Предстояха ми още много отлюспвания на поредни илюзии, но тихо, ненатрапчиво усещах, че ми става по-леко и че вече никога няма и не мога да се върна назад.

Оказа се, че съм възприемала света по един невероятно ограничен начин, приемайки единствено видимото за действително. Не осъзнавах, че всичко, което съзирам и възприемам, е проявление на нещо по-велико, на нещо духовно и незримо, проявено във формите на този свят.

         Изживяването на тази истина обаче имаше своята цена. Заживях, отделена с невидима преграда от другите и от заобикалящия ме свят. Разговарях с хората, общувах с близките си, но се намирах там само телом. Духът ми, мислите ми бяха другаде.

         Потопена във вътрешните си изживявания, се почувствах толкова безнадеждно самотна, че не виждах никакъв лек за тази болка. Дори онези, които обичах и ме обичаха, усещах като нещо далечно, отделно от мен. Чувствах, че те не могат да разберат причината за моята тъга, пък и дори да я разбираха, с нищо нямаше да са в състояние да облекчат мъката ми.

Намирах се заключена в една здрава, черупчеста, едновременно прозрачна обвивка, прилична на яйце, която ме изолираше от целия свят. Сякаш бях единствена във Вселената. Сякаш се бях разболяла от странна болест – изпитвах безчувственост към мненията и преживяванията на другите. Интересувах се единствено и само от собствените си преживявания. Не бях в състояние да обичам, нито се нуждаех от любовта на някого.

Неговата топла усмивка, топлият Му глас, очите Му, които ме наблюдаваха с разбиране и казваха:

 “Добре те разбирам, знам много добре защо го правиш. Не се бой. Ти си защитена. Затова не се страхувай”,

Неговото бледо, мило лице ми донесоха едно ново усещане. Аз започнах да вярвам в собствените си сили и всички онези мисловни форми, които бяха основа на цялото ми ежедневие, постепенно покълнваха и в реалния свят. Започнаха да се материализират, да се сбъдват в действителност.

Тук искам да илюстрирам чрез думите на древните етапите, през които всеки, стъпал на Изпитателния път и следващ Пътя на ученичеството, самоусъвършенстването и съзнателното разтваряне във вселенския жизнен поток, изобразен като сфера без начало и край, всъщност се превръща в светеща, горяща точка, разпръскваща животворна светлина и топлина, с други думи – Любов.

Изминавайки седемте степени и научавайки седемте велики урока, той се превръща в звено, в малка очистителна точка, в която свободно циркулират космическите енергии, а самият той е проводник на тези енергии. Според нивото, което е достигнал в собствената си еволюция, е в състояние да дарява чиста енергия на заобикалящия го свят – жива и нежива природа - чрез думи, докосване и мисъл.

Ето седемте степени или седемте най-висши изживявания според древните:

1. Великия решил да следва избрания от него път. Той не търпял ничия намеса и упорито държал на своето. Това упорство обхващало план след план, то растяло и крепнело. Неговата воля била постоянна, кристална, ярка, крехка, но твърда. Той имал способността да кристализира. Той донесъл не воля за живот, а воля за смърт. Смъртта била Неговият подарък за живота. Приемането и отдаването не Му харесвали – Той желаел и търсел отделянето.

2. Великия наситил със своя живот всички части и аспекти на проявеното. Той се мятал от центъра към периферията и обратно, като носел изобилие на живот и енергизирал всички форми, предизвиквайки излишък от движение, безкранйно разширение, огромен ръст и ненужна прибързаност. Той не знаел какво иска, защото желаел всичко, привличал всичко и давал на всеки прекалено много.

3. Великия натрупвал тук и там, Той избирал и Той отхвърлял. Тази сила Той отхвърлил и тази сила Той приел. Той нямал цел, близка до шестте цели на Неговите шест Братя. Той усвоявал формата, без да я обича; захвърлял я и избирал друга. Той нямал конкретна цел или план, а живеел под въздействие на илюзиите и точно това искал. Той задушавал както хубавото, така и лошото, макар че се ползвал и от двете. Можел да допуска излишъци в едно отношение и недостиг в друго. Той се ръководел от тези две крайности при избора на жива субстанция. Той сблъскал в едно неща, които не си съответстват, и видял, че като резултат се появили злочестината и измамата. Той изготвял модели, без да следва някаква определена цел. Той се отказал от отчаяние.

4. Великия започнал битка. Всяко нещо Му изглеждало като обект за прилагане на сила. В “четвъртото” Той открил широко поле за действие и се приготвил за битка. Той виждал истинното, разпознавал лъжовното и се мятал между двете, като се сражавал ту с едното, ту с другото и все губел онзи среден път, където битката не съществува. Там царували хармонията, свободата, покоят и безметежната тишина. Той изтощавал всички форми, вълползвал се от Неговата сила и мощ. И все пак през цяпото време Той търсел красотата, стремял се към прекрасното и жадувал мир. Отчаянието го завладявало по пътищата Му, а с отчаяние волята за живот не може да оцелее. Но всичко прекрасно неизменно било редом с Него.

5. Великия се изправил в гнева си и се разделил на две. Той създал великите двойствености и изначалното поле на множественостите. Той предизвикал всевъзможни разцепления и със силата на мисълта творял разделенията. Той с радост поставял препятствия. Той не търпял разбиране и не познавал единението, защото бил студен, суров, аскетичен и винаги жесток. Той стоял между нежния, любещ център на всички животи, и външната периферия на страдащите живи хора. Но Той не бил върху средния път и нямал намерение да запълва този разрив. Точно обратното. Той засилвал разцепленитето, издигал бариери и се стараел още повече да увеличи разрива.

6. Великия обичал себе си в другите и във всички форми. Навсякъде Той съзирал обектите на своята привързаност и те винаги се оказвали Него самия. В тези други Той изливал себе си, молейки за взаимност, която никога не получавал. Очертанията на толкова любимите Му форми неумолимо се разпадали, бледнеели и изчезвали. Обектите на Неговата любов бавно вехнели. Оставал само светът на сенките, на дима и на мъглата. И когато се погледнал, Той възкликнал: аз съм Повелител на илюзиите и Ангел на бъркотията. Нищо не разбирам. Аз обичам, но нищо не е както трябва! Аз знам, че любовта е истината и духа на вселената. Къде тогава е грешката?

7. Великия събрал силите си и обявил, че желае да твори. Той създавал това, което било външно и можело да се види. Той гледал своите творения, но не ги харесвал и престанал да им обръща внимание; тогава те умрели и изчезнали. Той не постигнал постоянен успех и не виждал нищо, освен провали, докато се трудел на външната пътека на живота. Той не осъзнавал нуждите на формите. На някои предоставил излишък от жизненост, а на други дал недостатъчно; и едните и другите умрели и не успели да отразят в себе си красотата на Бога, Който им дал живот, но не могъл да им даде разбиране. Тогава той не знаел, че любовта е оцеляла.

   Потънала в нездраво любопитство, похотливи стремежи и неистово желание към сексуално, а оттам и към емоционално удовлетворение, с чиято помощ на всяка цена се стремях към физическото изживяване на щастието; без да осъзнавам, че щастието не е изживяване и самоцел, а е цел на несъвършения дух, превърнал я във фикс-идея поради невъзможността да живее в хармония с всички форми във Вселената, аз, Мария Магдалена, бях наказвана непрекъснато ту с болести, ту с най-дълбоко отчаяние.         Като отричах живота, не разбирах и не виждах как водя не само себе си към гибел, а обричам на смърт и бъдещите поколения на своя род. Прехвърлях собствената си неудовлетвореност към бъдещите си деца и внуци, които умираха още преди да са се родили. Или умираха с раждането си.

Обричах на бездетност моите правнуци, а дъщерите и синовете, които трябваше да родя, обременявах със собственото си отчаяние, неудовлетвореност и нежелание за живот. В стремежа си, в жаждата си да утвърдя себе си, обричах поколенията след мен – децата си, децата на моите деца, внуците и правнуците на моите собствени деца и правнуци до тридесето коляно, дори и още по-далеч в бъдещето. Обричах ги на страдание, на вечна мъка. Те наследяваха от мен ненавистта към живота и към себе си, зад която ненавист се криеше необятна, жестока, хладнокръвна агресия.

Когато Го срещнах, в миг осъзнах и видях какво върша.

Бях потресена, когато съзрях някъде в бъдещето съдбата на собствените си неродени деца. Бях потресена, когато видях съдбата на неродените си още деца, на внуците и правнуците си. Видях бъдещите си дъщери, които щяха да бъдат обречени на бездетност, а синовете ми щяха да бъдат стерилни. Внуците ми, ако успееха да се родят или да оцелеят, в ранна възраст щяха да умират от непознати и неизлечими болести, или да се самоубиват още в детска възраст.

         Видях в бъдещето как някакъв мой праправнук на тринадесетгодишна възраст изважда нож и прерязва гърлото на баща си, а после убива и себе си. След това видение никога повече не успях да спя нормално. Изживях невероятен душевен смут.

         Ала когато съзрях как родът ми изчезва и загива някъде в бъдещето заради пренасянето на прекомерната гордост, надменност и желание за удовлетворение на страстите на всяка цена, изпаднах в шок. Като огромен, жилав и гаден червен паразит, от поколение на поколение щеше да се предава болестта на духовна основа. Болестта на собственото ми его, наследено от моя баба или прабаба в недалечното минало. Тази болест бе подобна на огромна, безкрайна, непрестанно увиваща се и пиеща соковете на живите, червена змия.

         В Негово присъствие се погледнах отстрани и видях една жалка, слаба, предала се на низките си страсти, вечно стремяща се към нещо по-велико от нея самата, красива млада жена. Дожаля ми за тази жена.

         Оттогава много сълзи пролях, защото ми беше мъчно за мен самата. Продължавах ли в този дух, щях да се превърна в един от унищожителите и убийците на собствените си деца и внуци. Нямах право на това. Трябваше спешно да започна работа върху себе си за спасението на собствената си душа, за душите на моите потомци.

         Работата по промяната на съзнанието ми бе най-важното нещо, единственото нещо, което си заслужаваше усилията. Всичко останало не бе вече от значение, нямаше смисъл.

За да превъзмогна себе си и слабостите в характера и натурата си, спешно се нуждаех от разширяване на съзнанието, от издигането му нагоре в духовния свят.

Преди да срещна Исус, се занимавах с долни, гнусни деяния. Бях грешница, затънала в порока на сладострастието и похотта. Никога не си бях представяла, че мога да водя живот, по-различен от този на покварена жена и блудница.

Срещнах Го и разбрах, че всичко е въпрос на вяра, убеденост и знание. Без знание няма вяра, а без вяра няма живот. Всичко загива, ако не е подхранвано с живителната сила на вярата и паметта, с безкрайната енергия на любовта. Не бях сама в безкрайния свят на милиони други човешки същества и никога вече нямаше да бъда. Не някакво неразбираемо чудо, а реална, истинска, всепроникваща Любов бе създала всичко същестуващо и вдъхновяваше развитието напред и нагоре.

Аз, Мария Магдалена, жена все още млада, усетих, че съм едно с останалите човешки същества и че никога не съм била нещо по-различно от малко атомче в организма на една безкрайна вселена, изградена от безброй подобни атоми, някои по-големи и по-съвършени, други съвсем микроскопични, все още развиващи се. Моментът да осъзнаеш този безспорен факт е също познание, поредната стъпка по безкрайния път на знанието, по който се е запътил всеки човек. Някои хора тръгват по-рано по този път, други по-късно, но общо взето всички рано или късно стъпват на него и в началото несъзнателно, а по-късно все по-осъзнато го следват. 

Не се бях замисляла никога коя съм, накъде съм се запътила, докъде ще стигна, докато не срещнах Исус. Той вля в мен Своята велика Любов…

Живеех ден за ден, без цел и без посока. Ежедневието ми включваше непрестанно вегетиране, храносмилане, пиене и плътска любов, срещу която получавах пари, за да оцелявам телесно и да извършвам непрекъснатия цикъл от вегетиране, ядене, пиене, храносмилане и плътска любов.

Не чувствах нищо, освен удоволствието върху езика си, предизвикано от вкуса на храната по вкусовите ми рецептори. Опиянението от алкохола и опиума ми осигуряваше съществуване до другия ден или до вечерта, когато вършех работата си по задоволяване физическите нужди на мъжете и жените. Да си призная, никой не ме е карал насила да върша всичко това. Вършех го по собствено желание и това ми доставяше удоволствие.

Този вид работа, освен че ми носеше плътско и донякъде

себично емоционално удовлетворение, ми даваше възможност да печеля лесни пари чрез любима работа. Не зная защо всички мислят, че проститутката е жертва на мъжката недобросъвестност. Не е съвсем така, мога да ви уверя в това с примера на собственото си познание, извлечено от живот, какъвто водех близо двадесет и пет години под слънцето.

         Проститутките сами искат да са проститутки, ако не всички, то поне деветдесет процента от нас сами решават да са такива. Разбира се, често ставаме жертва на насилие, но това е напълно логично за такава една професия, в която нуждите на клиентите варират, а някои от нас не са достатъчно интелигентни, за да предугадят изискванията, или да направят най-елементарна разлика между един отегчен от самозадоволяването мъж и един чистокръвен, хладнокръвен, лишен от емоции психопат. 

         Така и аз, плувайки в океана от нездрави физически взаимоотношения, лишени от всякаква чувствителност, срам и духовност, потъвах в порочната, воняща тиня все повече и повече, докато тя започна да ме задушава и аз не намирах вече смисъл в нищо, нито удоволствие.

         Момичетата след този преломен момент изцяло се лишаваха от контакта с душата си и се превръщаха пред очите ми в бездиханни, полуживи същества, в зомбита.

Ако след символичното, но често реално самоубийство на душата все още усещаш тук-там някоя фибра нежно и слабо да трепти, значи, че все още си жив и не си я убил съвсем. Имаш шанс да я спасиш. Да се измъкнеш. Да заживееш нормален, човешки жвот.

Ние, жените, не сме просто там някакви си влажни отвори, създадени за похотливи временни удоволствия на собствените си тела. Плътта ни не е стока, която се купува. А от векове я търгувахме като стока, и то, от най-евтините.

Колко дълго бяхме продавали телата си на множество жалки, достойни за съжаление мъже, които не притежаваха нито желанието, нито способността да привлекат любовта на истинска жена, а предпочитат да ползват нашите платени услуги, за да достигнат до “върховното освобождаване”!

Колко дълго се бяхме унижавали! Още от зората на човечеството.

Върховното освобождаване в основата си не е физическо, а духовно преживяване – сливане на душите, сърцата и телата на мъжа и жената.

Жената не е такава, за да доставя удоволствие на мъжа или той да търси в нея телесна наслада, а е негова посветителка, нежен Учител, който ще го поведе за ръка и ще го научи на истинска любов и споделяне на взаимно обожание. Ще му помогне да достигнат заедно до истинското, висше духовно изживяване на любовта, когато и двамата се сливат в Едно и се докосват до щастието извън времето и пространството.

В момент на прозрение за своите минали превъплъщения, някои извисени души сами осъзнават това. Те помнят, че са се раждали на познатата ни Земя, облечени в различна плът, обусловени от определен пол – веднъж като мъж, друг път като жена. Тогава, подобно на панорамна гледка пред будния им взор се разкрива цялата сложност на връзките между хората и техните взаимоотношения. Вижда се как се приема определен пол, мъжки или женски, за да продължи душата по своя път на еволюционно развитие. Да усвои познание, което не би могла да усвои само в дрехата на женско или само на мъжко тяло.

Едно дете в предучилищна възраст се смее на странните заврънтулки, каквито са буквите, защото не може да чете. Но когато се научи да чете и пише, в заврънтулките то открива знание и вече не се смее, а се мъчи да проникне в прочетеното. И започва да разбира. Научава се. Като знаем, че в минал живот сме били жена, а в настоящия – мъж, и като си представим, че може пак да се преродим като жена, напълно естествено е да изпаднем в положението на дете в първи клас, което току-що се е научило да чете и да пише.

Оттук започва разбирането. От знанието. От познаването на света и на природата. Знанието е състрадание. Знанието е любов. 

Когато се поставим на мястото на друго същество и си представим, че това друго същество сме ние, мигом получаваме ново познание. И изпитваме нежност, симпатия към него. Започваме по-добре го разбираме. Дори вече знаем дали можем да се намесим и да помогнем, или просто да го оставим само да следва пътя си.

Няма и не може да съществува подчинено положение между половете. Схващането жената да е извор на наслада за мъжа е абсолютно погрешно! Да, жената е извор, но тя е извор на вдъхновение за мъжа, както и обратното. Няма по-нисш или по-висш пол. Няма мъжки свят, нито женски. Всичко в историята – матриархат или патриархат – съществува и е съществувало, за да може неспокойният и нестабилен човешки дух да израстне и да познае истината.

Например аз, Мария Магдалена, със сигурност мога да кажа, че в много предишни животи съм била мъж. Кой ще ме обвини, че съм обичал жени и съм бил с такива, които не могат да се нарекат порядъчни? Кой може да ме посочи днес с пръст и да ми се присмее, че съм блудница, без да е сигурен, че някога през живота си не е извършвал нито една мръсотия, или в някое от предишните си превъплъщения е бил абсолютно безгрешен? Кой може да го твърди? Защо тогава толкова лесно съдите, бедни, жалки и дребнави същества? Кои сте вие, за да съдите избора и съдбата на своите братя? Нима никога не сте извършвали нито едно гнусно престъпление, или нима твърдите, че никога не сте измъчвали поне едно животно?

Ние сме микроскопични, невидими прашинки в организма на Бог, чието физическо проявление е Вселената. Ако за миг си помисля, че съм нещо повече от прашинка в корема на Вселената, ще си спомня примера с изпражнението. Ще си представя едно огромно, топло кравешко лайно, в което аз съм най-дребната молекула в амебата от милионите други амеби, изграждащи състава му...

Преди срещата ми с него аз, Мария Магдалена, почувствах неимоверно напрежение. Не можех да спя, нито да се храня. Залците пресядаха в гърлото ми, непрекъснато плачех вечер преди да заспя, а понякога избухвах в плач и в най-неподходящите часове на деня за почуда на момичетата и на клиентите ми. Някои от тях не издържаха, плащаха и си тръгваха. Други се оплакваха на мъжете, които държаха бизнеса в родния ми град, че не си върша работата както трябва. Всъщност с моите сълзи несъзнателно им създавах чувство на вина и те, за да си отмъстят, ме наклеветяваха.

Много бой изядох онези дни.

Никога няма да ги забравя.

С умиление ще си ги припомням до края на живота, защото простих отдавна на мъчителите си. Благодарна съм, че ми помогнаха по-бързо да си спомня коя бях, като ме накарах да се отвратя от себе си.

         След няколко мъчително изживяни дни и нощи, Той ми се яви.

         Яви ми се с целия си ненатрапчив, но ярък, сребристобял, нежен, светещ блясък на Любов. За миг почувствах как ме залива океан от лъчиста светлина, вечна любов, извираща от всички същества, планети, вселени, на всичко родено и неродено.

         В този най-светъл миг от своя грешен живот, видях сякаш не с моите очи, а чрез вътрешното зрение, колко прекрасно и съвършено е Божието творение;

         как съществата, неживата природа и всичко останало, за което обяснение не може да се намери, са свързани помежду си в  непрекъснати, преобразуващи се, преливащи се една в друга, съвършени взаимовръзки и че нищо не е излишно или пресилено. Че то може да бъде грозно само в моя ум, но моят ум, разтворен във вечността бе прозрял истината и бе съзрял красотата.

         Видях едно малко дете, което припкаше по зелена поляна. Това бях аз. Късах мънички, нежни цветя насред тревите, а встрани от мен стояха баща ми и майка ми и се любуваха един на друг.

         Спомените един след друг заблъскаха в кристалния похлупак около главата ми. Бавно тупкащото ми сърце само отмерваше ритъма, с който се сменяха. Тъмнината, гъстият и лепкав като дъвка мрак в душата ми, бе отмит за броени секунди. Отново станах предишното невинно, щастливо, весело дете, което се радваше на всяко стръкче трева, на всяко мъничко и крехко цвете, скрито срамежливо сред тревите.

Нямах вече чувство за вина! Бях се измъкнала от някаква влажна, мухлясала и миризлива яма, подобна на утроба, която преди смятах за свой свят и своя съдба.       

         Не предполагах до този момент, че извън тази яма, която представляваше моят живот и моето възприятие за света, съществува едно прекрасно в своята съвършеност мироздание, където души се преплитат в тесни любовни връзки, някои от тях по-тесни, други не толкова.

         Изпаднах във възторг от невероятната хармония, в която се намираше всичко, създадено и съществуващо – растения, минерали, ветрове, реки, хора, животни, взаимоотношения!

         Пред мен се разкри в своята величественост светът такъв, какъвто никога преди това не го бях съзирала. Дори не си бях помисляла, че някъде има нещо повече от ограничения ми, жалък живот - съществование, водено от мен с животинската воля да оцелея и да бъда.