Тези хора, деца на морския град, още от люлката бяха закърмени с мълчание и търпение, а в младежките си години бяха насърчавани в пасивност и послушание, и когато по-късно създаваха семейства, а животът като бурен планински поток ги помиташе, те вече бяха привикнали да мълчат и да не обръщат внимание на онова, което им се поднася.

Пасивността уби способността им да мислят издълбоко и да се съпротивляват на обстоятелствата, тя се бе превърнала в техен удобен навик, в постоянния им спътник. Те живееха с нея и повечето не осъзнаваха, че тя бе станала техен характер, мироглед и начин на живот. Онези, които все още пазеха частица самостоятелност в мисленето си, правеха мълчаливо равносметка и разбираха своето окаяно положение, но не можеха да направят нищо, понеже и тях пасивността беше оплела в паяжините си.

И ето, същите тези хора усетиха, че нещо се случва. Мозъците им дотолкова бяха закърнели от еднообразното всекидневие и от информационния мрак, спуснат им отгоре, че не можеха все още да доловят добре оглушителния грохот, с който старото се срутваше в бездънната пропаст на миналото, отстъпвайки място на новото. Поредната човешка глупост се превръщаше в история. Глупост, продължила половин век.

Легендата за жестоката битка между титаните и Сторъките разказва как титаните победили тези отвратителни на вид, зловонни чудовища, които имали по сто ръце и ужасни животински глави. Затворени дълбоко под земните недра след поражение си, Сторъките зачакали своето освобождение. Много векове след това събитие оттам винаги долитали ужасни звуци, придружени с убийствена воня – великаните-чудовища виели за помощ. Легендата заживя наяве: убийствената воня на четиридесетгодишното комунистическо управление днес все още извира от дълбините на времето и дълго ще напомня за себе си, защото е много трудно да забравиш една истина, години наред скривана от теб, че всъщност докато ти си вечерял спокойно след поредната игра на табла, или майка ти те е завивала за “лека нощ”, или си дремел пред руския филм по телевизия “Останкино”, в същото това време недалеч от теб, на малко островче в Дунава хора са изтезавани, унижавани като животни и убивани по най-зверски начин.

Сещаш се за това, едно малко невронче в мозъка ти трепва, и ти вече не можеш да лапнеш поредната си хапка свинско спокойно, защото не си същия човек, какъвто си бил, преди да узнаеш истината, скривана години наред. И отново съпоставяш своя спокоен живот с живота на онези, които не са мълчали тогава, когато беше жизненоважно да се мълчи.

Постепенно в България навлизаше една нова вълна, която идеше от запад. Помиташе по пътя си всичко руско, издигнато в миналите години на пиедестал, като се започнеше от руските романси, филми, та чак до политиката. На гребена си тази вълна носеше целия блясък и отразен разкош на Европа и Америка, техния лукс, богатство, обноски и демокрация.

Ако и тогава да представляваше само отразен разкош, то за десетина години вълната успя коренно да смени фасона си и да се преобрази, като внесе в страната западния начин на живот - де факто.

Това тя направи с едно малко, но много важно изключение: от този начин на живот се възползва прекалено малобройна част от населението, а именно децата, правнуците, съпругите и роднините на бившите спецченгета от бившата Народна Република България, някои по-нанюхани и предприемчиви българи, за които не бе проблем да създават и поддържат връзки и разбира се, неосъществените спортисти, наричани за по-кратко “мутри”. 

Пропуснахме да споменем и щастливците, някой би казал нещастниците, които от време на време се възкачваха на българския престол и си назначаваха работещо правителство. Терминът “работещо” в годините на пробиваща си път пазарна икономика бе изключително често използван, тъй като прекалено малка част от правителствата можеха да се идентифицират с него.

Първите бизнесмени започнаха да се насочват към онези порти в икономическия живот, които бяха най-широко отворени и можеха да донесат бленуваната бърза печалба. По това време това бяха търговията и рекламата. На обикновения народ също бе предоставен скъпоценния шанс да трупа пари посредством частен бизнес, и ето че набързо изникнаха като гъби след дъжд хиляди малки еднолични, семейни фирми, както и много дружества, чийто капитал се оформяше от дяловете на сърдужниците.

Всички те представляваха малките, щастливо плуващи океански микроорганизми, които по-късно щяха да бъдат погълнати от гладни риби. Един безкраен хранителен цикъл…

И ако доскоро цели жилищни кооперации се обединяваха една срещу друга в спора си дали малкото останало свободно пространство между блоковете трябва да бъде превърнато в гаражи за автомобилите на живущите в спорещите кооперации или не трябва, то сега същите тези гаражи, обект на минали разгорещени преговори, се превръщаха в малки търговски средища – бакалии, плод-зеленчуци, фотоателиета, будки за цигари, “капанчета” или шивашки ателиета. Ония съседи, които имаха нещо против гаражите едно време, сега поглеждаха изпод вежди към бакалийките и тайничко завиждаха задето са били толкова глупави навремето и не са се уредили и те с гараж.

Целият този дребен бизнес по своя характер и мащабност беше просто шега в сравнение с милионите и милиардите държавни пари, грабнати от хитреците и тарикатите. Потокът държавни пари бавно потъна в джобовете на кредитните милионери, след което част от него трескаво се насочи към швейцарските банки, а другата част се превърна за по-предприемчивите от кредитните милионери в средство най-сетне да основат своя собствена частна империйка.

Някои наистина успяха. Който се намираше на самия връх на пирамидата, каквато тогава представляваше българската държава, грабеше безнаказано с пълни шепи от народната банка, създаваше си с ограбеното собствени нови банки, развиваше дейност в чужбина, докато един ден щеше триумфално да се завърне с умножените няколко пъти финанси, и щеше трайно да се настани на същия този връх. Към него щяха да се присъединят всичките му близки, приятели и познати, които също най-чинно бяха последвали примера му и изтеглили милиони левове, и така – благополучно, мирно и тихо, щеше да се оформи прекрасният “елит” на българската нация.   

Лукс, богатство, обноски и демокрация имаше само за гореспоменатите касти на българското общество. Но колкото и жестоки да сме в критикуването на посттоталитарна България, никога не бива да забравяме правилото за цикличността и извитата историческа спирала в посока нагоре, към бъдещето. С други думи, прогресът вървеше, макар и малко да накуцваше, макар и да имаше много измъчен вид онази огромна част от народа, която в действителност понесе на раменете си цялата тази нова демокрация, с присъщата й пазарна икономика. Няма как – едни теглят и полагат основите, за да оберат други плодовете.

Но нека да се върнем към онези славни и объркани години след падането на комунизма, когато апелите “свобода, демокрация” все още имаха недвусмислено въздействие върху масите.

Бедата беше там, че вместо да потегли локомотивът в правилната посока, тоест, възстаналият народ с интензивността и съсредоточеността на своята енергия да бъде оставен до край да взима решения и да действа в хода на случващите се почти стихийно явления, то думата “демокрация” най-нахално бе взета от неговите уста и беше присвоена от далеч не достойни за това хора, които по-късно се превърнаха в лидери на партии и организации, и стана невъзможно с пръст да ги побутнеш.

Всяка революция, колкото и безкръвна да е тя, всяка глобална промяна си има и своите простими емоционални слабости.

Например, една от тях беше, че “демокрация”, дума чужда и непозната досега, започна често да се използва и преминаваше от уста в уста със скоростта на торнадо, и дойде време, през което в цялата страна не се правеше нищо и не се говореше за нищо друго, освен за демокрация. Всеки я тълкуваше по своему, доколкото можеше, но в действителност тя съществуваше повече в дебатите по кръчмите и телевизията, отколкото реално.


"СТРАСТ", Александра Дарийска. Всички права запазени.